Обичам го и съзнателно му позволявам да ме тъпче

Здравейте,
Моята история започна преди почти година и половина. В един майски ден се запознах с едно момче, три години по голямо от мен. Първоначално бяхме по-скоро познати, но постепенно се сближихме и накрая тръгнахме. Той е първият ми мъж и първата ми голяма любов.

Началото на връзката ни не беше особено сполучливо, поради глупост, която аз бях изръсила, той емоцинално се затвори и ми трябваха четири месеца, за да пробия бариерата, която тези думи бяха издигнали между нас. Самият той беше излязъл от тежка връзка и бе емоционално уязвим. Аз разбрах това и положих всякакви усилия, за да му покажа, че аз не искам да го нараня и съм готова на всичко за него.

След много сълзи и усилия, той най-накрая ми прости и между нас нещата най-сетне потръгнаха. Следващите месеци бяха едни от най-прекрасните в живота ми. Обичахме се, нямахме почти никакви проблеми и всичко вървеше добре.
Всичко започна да се разпада това лято. В началото аз бях тази, която започна да се отдръпва.

Болката, която той ми беше причинил в началото на връзката ни, макар и далечна, ме изгаряше отвътре. Нещата, които ми беше наговорил и отминалата му студенина, започнаха да ме преследват. Страхът, че това отново ще се случи бе по-силен от всякога. След дълга вътрешна борба, успях да преодолея всичко, но все пак онази малка параноя остана в сърцето ми.

Тогава взе да става по-лошо. Ваканцията се оказа по-скоро мъчение от колкото благодат. Караме се почти всяка седмица и то за дреболии. Не мога да му кажа, ако имам някакъв проблем защото или той ми се присмива, или вдига огромен скандал за него. Всяко мое мнение бива осмяно, сякаш той на всяка цена трябва да бъде прав, а аз съм проста глупачка без право на глас.

Все по-често започва да налага двойни стандарти. Например той може да си говори, с когото си иска, но ако аз реша да си пиша с някой приятел, той ме подлага на неистови психически мъчения. Започвам да се чувствам като предмет в неговите ръце, а не като човек, който заслужава да бъде обичан.

Аз съм момиче, което обича, когато отиде някъде да си плати и да знае че всичко е окей, но той като "джентълмен" настоява винаги да плаща, и най-тъпото е че накрая държи да разправя на ляво на дясно, колко много пари дава за мен, въпреки че аз винаги се опитвам да дам моята си част от сметката.

И сега отново сме скарани. И аз отново съм виновна. Не знам как, но винаги, когато се скараме той успява да обърне така нещата, че аз падам под обвинителната светлина. По принцип не съм човек, който би позволил такова държание, но стане ли въпрос за това момче ставам слаба и безащитна.

Да, и аз си имам свои трески за дялане, и аз не съм най-перфектната приятелка на света. Признавам си, че съм ужасно ревнива, и не винаги трезво оценявам нещата, но не може да съм чак толкова черна, че той така да се държи с мен. Не може аз да се опитвам по всякакъв начин да му покажа любовта си, а той по-такъв начин да отрича нещата, които чувствам.

Най-лошото е, че въпреки начина, по който се държи с мен, и ужасните неща, който ми казва, аз все още го обичам и съзнателно му позволявам да ме тъпче. Чувствам се като в ада, знам че е по-добре без него, но не съм достатъчно силна да го оставя, защото знам, че някъде дълбоко под ранената му същност (той е дълбоко комплексиран от тежкото си детство).

Има един добър и грижовен човек, който може да обича пламенно и красиво, но аз просто вече нямам сили, за да се боря за него. Искам да съм с него, но тези скандали ме изпиват. На осемнайсет се чувствам стара и прегърбена и пред мен има само отчаяние и страх. Обичам го, но вече нямам сили да му се доказвам.
Моля ви, помогнете ми. . .