Моите форумни теми

Преди време с НЕГО се скарахме жестоко…. От това пострадаха най-много кошът за пране, сушилникът и няколко чинии, уви те са счупени и е факт, че не могат да се поправят… няколко дни парченцата от счупената чиния бяха на пода… стояха, а аз ги прескачах със смесени чувства. Всеки път щом видех белите порцеланови парчрнца на черният теракот ме обземаха чувства, които и аз самата не можех да определя. Повечето биха почистили на момента, за да забравят стореното, но аз се страхувах да го направя - ами ако ги помета значи ще призная, че те са там- казвах си на ум и … упорито се преструвах, че на пода няма нищо, а ги виждах толкова ясно. Парченца, които разбиват сърцето ми с всеки опит да не ги забележа. Порцелановата купа, счупена от мен в момент на ярост беше от подарък от мама. След, като я тръшнах обезумяла от ярост, разбрах че на пода стои разбито на хиляди парченца порцелановото ми сърце. Ти читателю лесно ли би замел с метлата сърцето си, като знаеш, че то ще иде на боклука. По принцип, това не е нещо ново, но сега започвам да се чудя какво искам аз от живота… мога ли вечно да прескачам разбитото си сърце и да се преструвам, че не е на студения под, мога ли да го замитам преглъщайки сълзите си? Сякаш всичко се стовари изведнъж на главата ми… малко след това разбрах, че човек, който не се чувства обичан е изгнил отвътре, кух и мрачен. В мен се появиха чувства, които никога до сега не бях изпитвала толкова силно към някой – злоба и завист, породена от липсата на любов…. Естествено тези чувства бяха добре прикрити под предтекста, че музиката на съседите ми пречи да се подготвям успешно за тежките изпити… е не беше така… Музиката, която чувах от горния етаж не ме дразнеше, заради уроците, смехът и постояннто посвиркване и тананикане на песните, не ми пречеше да се концентрирам. Истината е че изпитвах злоба и завист към смехът на момичето, което чувах да се смее на шегите на приятелят си, момичето което нощем стенеше от удоволствие и аз чувах, докато гледам с вперен в тавана поглед.Той я разсмиваше и я караше да се чувства специална, тя се правеше на важна, а той и тананикаше песни, сякаш за да я спечели. Изпитвах, злоба и завист в най-чистата им форма, защото чувах това, което нямах, чувах това, което някога бях и което никога няма да бъда с този човек с който съм в момента. Чувах мечтите си, а никой не иска да види или чуе в моя случай, как някой друг ги изживява вместо теб… докато ти стоиш сама в празният апартамент, ако ТОЙ е командирован или пък той е при теб, обърнал гръб на другата страна на леглото, спящ, докато ти чуваш стоновете от удоволствие на нея… Може би ако ги познавах щеше да ми е по леко на душата. Сега всяка вечер в съзнанието ми изникват и се разиграват безброй етюди, веднъж съседите отгоре са млади, после са стари, след това решавам да ги направя любовници, нещастни извън апартамента…неяма нищо по –лошо от това въображението ти да работи срещу теб, защото жената прави секс с мозъкът си, всичко започва от там. Какво да правя? Защо съм такава? Защо се превърнах в това същество, което не познавам? Защо злобата и завистта са по-силни от мен? Защо още съм с него? Защо сме вече 5 години заедно, без брак, годеж или намерение за тях…..Защо и сега докато изливам душата си чувам смехът на съседката и й завиждам толкова много? Защо го обичам? Защо съм такава и винаги ли ще съм такава, ако остана с него? Ще се промени ли той?