Моите форумни теми

Здравейте, реших да започна да пиша книга или нещо подобно, но искам мнението на някой, а се срамувам да попитам някой приятел, защото може би няма да ми даде истинско мнение та .. ето началото : Отворих очи и огледах празната непозната стая. Не помня какво се беше случило, за да се озова там. Не зная как съм попаднала там. Огледах се и всичко, което можех да видя ме плашеше. Огромно офис бюро с компютър, чийто монитор бе потрошен. Много разпръснати по земята листи и папки. Чекмеджетата на шкафовете изкарани, а столовете съборени. Това, което ме плашеше не беше стаята, а това, че бях там без да знам защо и как. Всъщност, не помнех нищо.. дори името ми. Не знаех от къде идвам, не знаех нищо за себе си, дори как изглеждам. Потърсих нещо по джобовете си и намерих снимка на момче. Симпатичен, зелени очи, светла коса, но не помня кой е и какво прави снимката му у мен. Чух викове от коридора. Огледах стаята в опит да намеря нещо за самозащита. Открих само джобно ножче, което пъхнах отзад в дънките си. Отворих вратата и се озовах в огромен празен коридор, чийто край не виждах. На стената имаше часовник, показващ 15.40ч. Някой крещеше за помощ от някоя от стаите. Отварях всички, една по една, а те бяха също толкова разбити както и тази, в която се събудих преди минути. Най-накрая намерих стаята, която търсех. Натиснах леко дръжката на вратата и тя се отвори сама плавно с леко скърцане. Едва пристъпих прага и видях момче, което лежеше на земята с кървяща рана на крака. Кой по дяволите е той?! - Моля те, не ме оставяй тук.. – прошепна сякаш с последни сили младежа. - Но кой си ти и какво правиш тук?! Какво правя аз тук?! Какво се е случило?! – не спирах с въпросите, сякаш не очаквах отговор. - Не знаеш ли? – прекъсна ме той. – Те разрушиха града ни. Отнеха семействата ни. Отнеха домовете ни. Изтръпнах, сякаш всичко в мен отказа да ме слуша. Започнах да оглеждам стаята и да си задавам още повече въпроси. - Кои са „Те” ? – изкрещях през сълзи.- Кой си ти?! Отговори ми! - Аз съм Александър, наричай ме Алекс. На 18 съм, от .. - Чакай, чакай.. – прекъснах го с викове отново. – Ти знаеш кой си? - Да, ти не знаеш ли ? – погледна ме с голямо учудване. Въпроса му ме накара да осъзная, че наистина ми трябва помощ, а той може да ми е от полза. - Не зная, може би съм си ударила главата и съм забравила доста неща. - Добре, а как да те наричам? – Попита с насмешка Алекс. – Виждам имаш доста татуировки, дали пък не си си татуирала и името някъде. – Засмя се той. - Благодаря за съчувствието, но си имам по-важна работа. – заявих сериозно и реших да прегледам вестниците, които забелязах на бюрото. - Докато беше с гръб видях, че на врата ти има ангел. Може ли да те наричам Ани? От ангел, нали се сещаш … - започна да се обяснява той. - Да, добре, наричай ме Ани, но ми обясни какво е станало с града и хората. Къде са те? – попитах, гледайки през прозореца празен площад. - „Те” ни завладяха. Това са хора или нещо подобно, идващи от друга планета или цивилизация. Те целят мир и спокойствие по нашия свят. Те са перфектните хора, но не са истински. Те нямат чувства, не изразяват емоции. Не могат да мразят, но не могат и да обичат. Нямат мнение, нито мечти. Те живеят ден за ден. Те плениха семейството ми и ги превърнаха в чудовища пред очите ми. Аз успях да се измъкна само с тази рана, която за мой късмет спря да боли. Седнах на пода, прекарвайки пръсти през косата. Бях с отворена уста от шок. Не знаех дали да му вярвам или да се справям сама. - Можеш да ми помогнеш да превържа раната и да открием други, които все още не са се предали и да спасим семействата си. – каза той и повдигна дясната си вежда, в знак, че очаква отговор. Имах ли друг избор, освен да му помогна. Станах от пода, изтупах се и се насочих към коридора, защото бях видяла медицински кабинет докато проверявах стаите. - Изчакай тук, веднага идвам. – опитах да успокоя Алекс с усмивка. Той кимна в знак на съгласие. Взех разни неща за дезинфекция на раната и бинтове, за да го превържа и се върнах обратно. Докато почиствах раната му, той не спираше да гледа лицето ми и всяко едно помръдване на очите ми беше улавяно от зоркия му поглед. - Защо ме гледаш така?! – попитах засрамено. - Защото не мислех, че са останали красиви момичета. - Глупак, света се срива, а ти ме сваляш. – засмях се, но сякаш в корема ми забушуваха пеперудки. - Шшт, прави любов, а не война. – каза той и ми намигна. Тъмните му кафяви очи не спряха да шарят по мен, а широката му усмивка ме накара да се почувствам като малко дете, радващо се на първата си целувка. Е, в този момент не помнех първата си целувка, но сигурно е било същото.