Моите форумни теми

Здравейте, дълго време се чудих дали да пиша, но събрах смелост и ето на! Преди време се запознах с едно момче. Не вярвам в любовта от пръв поглед, но като го видях нещо в мен се преобърна. Бях го виждала най-много два-три пъти, но не спирах да мисля за него. Така се случи (много е дълго за обяснение), че той явно почувства нещо към мен и уж бяхме заедно. Но истината е, че сме прекалено различни, имам чувството, че сме като деня и нощта. Обичам го много, но не знам дали връзката ни има бъдеще. Не се караме често, но чувствам, че сякаш има пропаст между нас и никой не иска да се пробва да я прескочи. С него не се чувствам самотна, напротив, сякаш светът става друг, но мисля, че и той усеща разликата между нас. Да продължим ли да бъдем заедно или не?

Тази книга много ме заинтригува, но мисля, че е много стара, ако някой знае коя е да ми каже... Беше студена декемврийска нощ и пълната луна се беше издигнала високо в чистото небе. Голите клони на дърветата се полюшваха леко, когато вятърът минаваше между тях. Снегът блестеше като кристал, осветяван от лампите наоколо. Кулата на часовника се издигаше високо над тази зимна картина, а стрелките отброяваха последните минути от стария ден. Всичко тънеше в тишина и наоколо не се виждаше жива душа. Тази тишина беше нарушена от един мъж, облечен в дълъг дебел шлифер и мека шапка, чиито стъпки караха снега под него да проскърцва. Той беше увил около устата си безличен тъмносив шал, който вятърът развяваше след него като воал. Мъжът не беше много висок, но под дебелия шлифер се виждаше, че има широки рамене. От устата му излизаше облак пара и той често потъркваше голите си ръце една в друга. Вятърът фучеше покрай него и свали шапката от главата му. Сега можеше да се види, че мъжът е почти гологлав, но беше останала малко коса над ушите и на тила му, през която бяха прокарани сребърни нишки. Те проблясваха на светлината почти като снега наоколо. Беше възрастен, но не можеше да се определи точната му възраст. Той се наведе, за да вземе шапката си и я изтупа от снега. Погледна пълната луна. Около нея започваха да се насъбират облаци и сигурно пак щеше да вали. През последната седмица валеше непрекъснато и имаше много сняг, който все не можеше да бъде почистен. Днес небето беше ясно и не предвещаваше буря. Човекът се огледа наоколо и видя, че малко по надолу пътят вече е изчистен. Той отново погледна луната и сложи шапката на главата си. Когато се обърна, за да продължи пътя си, видя тъмна фигура пред себе си. Тя беше толкова близо, че мъжът усещаше дъха и. После почувства силна болка в гърдите си и от гърлото му се откъсна тих стон. Часовникът удари дванадесет часа. Той погледна надолу и видя проблясващо острие да стърчи от гръдния му кош. Кръвта се просмука през тъмнокафевия шлифер и образува тъмно петно. Мъжът се строполи на земята и погледна нагоре. Тъмната фигура все още си стоеше там. Не успя да различи мъжа пред него. Беше забулен с дълъг черен шал, а на главата си имаше черна качулка. Успя да види проблясващите кафеви очи на своя убиец, които го гледаха втренчено и студено. Накрая той обърна главата си към пълната луна и изпусна последната си въздишка. Снегът около мъртвеца стана светлочервен и блестеше като рубин. Убиецът се наведе и изтръгна дългото острие от гърдите на жертвата. Чу се смразяващ звук, но той не трепна. Огледа се наоколо и като не видя никого започна да претърсва шлифера на мъртвия мъж. Кръвта беше образула голямо тъмно петно върху костюма на жертвата и започваше да засъхва. Убиецът извади от вътрешния джоб на шлифера сгънат на две лист, чийто край беше червен. Отново се огледа и прибра ножа в черното си яке. Фигурата беше слаба и висока и се движеше с лекота. Погледна за последен път мъртвеца и извади от вътрешността на якето си бяла лилия, която като по чудо не се беше измачкала. Подържа я малко в ръцете си, покрити с черни кожени ръкавици и я поднесе към носа си. Вдъхна уханието и. Наблюдаваше се някаква грациозност в тези прости движения. Убиецът скръсти ръцете на мъртвеца на гърдите му и мушна бялата лилия между пръстите му. След това си тръгна точно толкова незабелязано и безшумно, както и бе дошъл. Мъртвото тяло остана да лежи около кървавото петно с втъкната между пръстите лилия на фона на часовниковата кула и зимната картина. Облаците вече се бяха насъбрали гъсто един до друг и само луната наблюдаваше всичко това от една малка пролука в тях. После и тя изчезна безмълвна и не след дълго заваля силен сух сняг. Датата вече беше 21 декември.