Моите форумни теми

И така след много четене и аз се престраших да споделя своята история,защото трябва да се отърся от това и да продължа напред. Ето и случката: преди две години започнах първата си работа в един магазин.Като всеки новак бях много неориентирана и правех доста елементарни грешки,но човек се учи.Имаше едно момче,заемаше по-висока длъжност от моята.Още на третия ден ми направи впечатление,че се държи доста мило и услужливо.Като всеки новопостъпил и аз исках да се впиша в колектива и се сближих доста с две колежки,които се оказа,че са започнали само ден преди мен. Допаднахме си и започнахме доста да си разведряваме ежедневието една на друга,работния ден минаваше много по леко.Дотук добре,но си намерихме и жертва.И това беше любезният колега,който ми беше толкова симпатичен.Пъвоначалната причина бе,че той наистина употребяваше адски много парфюм,мислехме си,че буквално се парфюмира през 5 минути.Не че парфюмът не беше хубав,напротив,беше страхотен.Измислихме му и прякор-нарекохме го на едно много симпатично животинче,но влагахме обратния смисъл.Предполагам,че това го е засегнало,но той не реагираше по никакъв начин.Ние буквално всеки ден му се смеехме,живо го обсъждахме,говорехме зад гърба му и т.н.С една дума му вгорчавахме до болка работния ден.След това започнахме да обсъждаме облеклото му.Заради нас повече не посмя да дойде на работа с новите си маратонки.Забавлявахме се на негов гръб,а реакция-почти никаква.Просто не пропускаше повод да се позаяде ту с едната,ту с другата,но не беше нещо сериозно от негова страна.И така в шеги и закачки дойде именният му ден-Коледа.Когато дойде при мен,просто от любезност,аз,естествено му отправих доста хубави пожелания и тогава осъзнах,че всъщност съм сериозно хлътнала.А той ме гледаше с толкова топъл поглед,с такава усмивка,реагираше кимайки след всяко мое пожелание.Това за мен бе един от най-прекрасните дни в иначе затормозяващата работна обстановка.И след това отново се започна старата песен на нов глас,което наистина не беше правилно от наша страна.И така,докато една сутрин не отидох на работа и го чаках както винаги да ми даде стартов аванс,за да може да се работи с клиентите.Аз си чаках,докато изведнъж не чух зад себе си думите: "...,заповядай".Стоеше пред мен с отворена бонбониера и явно имаше рожден ден.Така се сконфузих,че успях само да промълвя:"О,ти рожденик ли си днеска?Честито,всичко най-добро." А всъщност исках да му кажа толкова много неща.По-късно през деня изпълнявах рутинните си задължения и той ме чакаше да освободя мивката,за да си напълни вода.Аз както винаги се мотках и вече си мислех,че ще ми каже нещо заядливо. И каква беше изненадата ми,когато се обърнах и отново съзрях онази толкова искрена и чиста усмивка,която този път беше още по-широка.Отново не успях да кажа нищо,бях тотално обезоръжена.Просто взех това,което ми трябваше и мълчаливо се отправих към работното си място,навела глава от срам,че съм си позволила да се държа толкова аругантно с човек,който не ме е провокирал с абсолютно нищо и дори не си е позволил да се държи по същия начин с мен.Мина още месец,с нетърпение чаках двата дни почивка,които ми се полагаха.Работният ден мина както винаги,но неприятната изненада ме очакваше точно след тези два така бленувани почивни дни.Онази сутрин както винаги станах,облякох се и потеглих с огромно нетърпение към работа,в очакване на обичайното сутрешно виждане с колегата,по който бях луда.Да,ама не.Него го нямаше.Нямаше я и дрехата,с която работеше обичайно и която беше напоена с онзи толкова страхотен парфюм.С напредването на деня разбрах,че той е напуснал.Подал си е предизвестие предния месец и е напуснал.Бях шокирана.Лошото е,че минаха цели две години,а аз не спирам да мисля за него.За последно го видях в началото на тази година,тъкмо бях започнала нова работа.Една хубава сутрин той се появи пред мен.Прецедент,защото докато бяхме колеги рядко минаваше през моята каса.Но онази сутрин дойде направо при мен.Изненадата ми бе огромна,той също беше започнал нова работа.И отново се държа толкова любезно,вкарвайки онзи топъл поглед и онази усмивка,които са трайно запечатани в съзнанието ми.Наскоро научих,че е вероятно да замине,тъй като тази година завършва образованието си.И това окончателно ме накара да направя и невъзможното,за да спра да мисля за него.Лошото е,че просто не мога,не мога да се отърся от мислите си и от огромната вина,която изпитвам заради цялата незаслужена помия,която изсипах върху него през онези 4-5 месеца,докато бяхме колеги.Може тази история да ви се стори доста глупава,така е,но е факт.Иска ми се да можех поне да му се извиня за всичко,но знам,че едва ли вече ще го видя някога.