Моите форумни теми

Завърших първа езикова гимназия в родния си град Варна с първи език английски и втори немски 1999 г. Като частен ученик завърших паралелно и немската гимназия. Кандидатствах медицина във Варненския медицински Университет. Тогава приемаха само по 30 българи медицина: 15 момичета и 15 момчета. Бях приета втора по успех сред момичетата. Със стипендията за отличен успех успявах да си преснимам учебниците и да плащам таксите за университета, баща ми беше по това време безработен, а майка ми беше пенсионирана учителка. В шести курс участвах в програмата Еразмус, по която изкарах 6 месеца стаж в хирурия и гинекология в Кьолн. Върнах се в България, взех си държавните изпити и с чисто нова диплома, пълна с отлични оценки, се изправих пред прекрасната действителост в България. Годината, в която завърших беше обявена за нулева за специалност, т.е. дори и да имах амбицията да продължа образованието си, нямаше как. Трябваше да си намеря работа. Единствената работа, която намерих в града беше като оптометрист в оптика на половин работен ден. Получавах около 400 лева реално, с осигуровки на половин работен ден върху минимална заплата на оптометрист ( забележете: не на лекар ). През това време баща ми успя да плати осигуровките от висшето си образование за инженер и получи първата си пенсия в размер на забележителните 120 лева. За съжаление обаче успя да я получава само около 4 месеца, защото почина от усложненията на хипертонията и диабета, които в течение на години не беше лекувал поради липса на средства. На следващата година кандидатствах за специалност хирургия, но не успях да се класирам, на изпита изкарах около 4,5, поради псичическото напрежение не успях да се подготвя. Продължих да работя на различни места: като асистент на личен лекар за 270 лева,после в спешна помощ за 400 лева, в частна клиника по курортите за 600 лева през лятото на четвърт осигуровка върху минимална лекарска заплата от 270 лева и т.н. 2008 година си намерих работа като лекар ординатор в Инфекциозна болница и най-сетне се почуствах до някаква степен сигурна в бъдещето си, получавах основна заплата 640 лева и със клиничните пътеки вързвах впечатляващата сума от 1000 лева. Готвех се за изпит за докторантура по инфекциозни болести. Да, ама тази специалност не ми беше по сърце, все още исках да специализирам хирургия. България влезе в Европейсия съюз 2007 г., знаех, че в Германия се търсят лекари. На таблото в Инфекциозна болница беше залепена обява за работа в Германия, обадих се и ми предложиха да се явя на интервю и точно на деня, в който трябваше да се явя на изпит за докторантура, аз вече бях пристигнала в Германия. Първото интервю мина неуспешно, нямах опит, имаше конкуренция. Заминах за Мюнхен и прекарах няколко дена при братовчедите си, които бяха студенти там. Отидох в бюрото по труда, регистрирах се, там ми дадоха флайери със страницата за търсене на работа в Германия. Върнах се в България, защото все още работех в Инфекциозна болница, но в интернет на университета, защото тогава нямах персонален компютър, продължавах да си търся работа и да пиша е-мейли. Записах се за изпит по немски в Гьоте институт. Там имаше много лекари, повечето с практика и специалност, но аз имах едно предимство: бях млада и възприемчива, езиците ми се отдаваха. Някои от специалистите не можаха да вземат изпита, вече бяха възрастни, не бяха учили по-рано език. Получих следващия си шанс за интервюта в Германия, заминах с програма от няколко болници. В първата, която се явих, ме взеха на работа.Началната ми заплата нето беше 2900 Евро, бях на квартира към болницата за 170 Евро, храната и новите маркови дрехи, които сега за първи път в живота си можех да си позволя, не струваха месечно повече от 500 Евро. След няколко години се омъжих и поради облекчението на данъците и ежегодното нарастване на заплатата ми с 200 Евро доходите ми стремително нарастваха. Купих чисто нова кола на изплащане с безлихвен кредит, наех си по-голямо жилище на свободен наем от 500 Евро, в момента чакам първото си дете и не работя поради закона за защита на майчинството, но въпреки това получавам същите пари, които получавах докато работя, специализацията ми също тече. Тук системата е такава, че специалност можеш да вземеш във всяка болница ако накрая се явиш на изпит за специалност, няма колоквиуми, няма такси за специалност в университета. Възнамерявам да си купя жилище в града, в който работя със заем, не защото нямам пари за него, а защото тук жилищните кредити за семейства с деца са с малко над 1% лихва на година. А за България какво да Ви кажа? Нещата леко се промениха: приемът за медицинските университети значително се увеличи. Нулеви години за специалност няма, но специалностите все още са платени 600 лева на семестър, а заплата на лекар ординатор е 400 лева на месец, т.е. във възрастта, в която хората се женят и имат деца, семействата на специализантите са не на прага, а съвсем навътре в мизерията. Държавата може да увеличава приема на студенти и да плаща милиони за безплатно образование, но ако не осигури прилично съществуване на лекарите, тя няма шанс да ги задържи. В момента в България остават само лекари, които не говорят западен език, т.е над 40 годишните, които не са считали това за важно на младини. Днес във всички средни училища се изучава минимум един западен език. Помислете си господа министри.

Родителите ми се бяха оженили сравнително късно. Баща ми беше на 39г и с помощта на родителите си беше построил къща в Аксаково, а майка ми имаше апартамент в Петлешев, който беше закупен от нейните родители. Според един от комунистическите закони едно семейство имаше право на само едно жилище, ето защо родителите ми са се развели, когато съм била на една годинка. Продължаваха да живеят заедно, но детството ми въобще не беше безоблачно. Бях свидетел на постоянни скандали и побоища. Благодарение на наема от апартамента на майка ми събрахме пари, за да купим 3 етажа от 4-етажна къща във Виница. Ако мислите, че наследството от родителите ми ми е подарък, ще ви кажа, че къщата не беше изкарана и аз бях 8-годишна, когато мъкнех в двете си ръце по една кофа с по 4 тухли в нея от двора до тавана, като майка ми кръшкаше от работата след половин един час, баща ми след всеки курс правеше почивка за по цигара, т.е. за един негов курс аз правех 2-3 мои. И ако си мислите, че 8 тухли са твърде тежки за 8-годишно дете, Вие никога не сте мъкнали тенекии с пясък, варов разтвор, въглища, или пакети с фаянсови плочки. Ще Ви кажа и че таванът нямаше и една вътрешна стена, а в момента е едностаен апартамент за живеене. По време на възродителния процес в България имаше много терористични актове и тогава възнаграждението на учителите в турските села беше двойно и тройно по-голямо от това в града. Ето защо майка ми замина по селата с мен, за да спечели пари, с които да изкараме къщата. След трети клас тя винаги ми беше класна и ако си мислите, че това е особено предимство, ще Ви кажа, че от мен се изискваха много повече познания, за да получа олична оценка. За разлика от другите деца, които тя препитваше само за последния урок, аз бях подложена на кръстосан разпит върху целия учебен материал, а в първи клас правех показно по бързо четене на седмокласниците. Естествено всяко незнание се наказваше с оценката много добър 5, след което ми се натякваше, че не съм си научила, че съм се шляела по цял ден и че дори съм четяла художествена литература, тогава когато е трябвало да си чета уроците. Бях стигнала до там, че криех книгите между страниците на учебника, за да може ако тя внезапно влезе в стаята ми, да бъде заблудена, че си чета уроците. Иначе следваше скандал и бой, но това, което най-много ме болеше бе, че унищожаваше книгата. Имало е и случай, когато ме е поваляла на земята с бой в класната стая пред съучениците ми за нещо, което съм и отговорила. И ако си мислите, че побоите бяха само с юмруци и ритници, не, дами и господа: редовно ме биееше със железен дилаф. Бях на 19, когато ме атакува с нож. И ако се чудите каква беше причината майка ми да ме атакува с нож, тя искаше да започна връзка с мой колега от Гърция, щото видите ли ако се омъжа за него съм щяла да се устроя. Естествено съучениците ми през цялото време ми се подиграваха заради характера на майка ми и заради високите оценки. Това не ме спираше да им подсказвам, когато ги изпитваха и да решавам задачите и тестовете на контролните на целия клас. Естествено не можех да очаквам каквато и да е благодарност от когото и да е било от тях, но със всяка решена задача аз получвах повече знания и опит, които щяха да ми помогнат в бъдеще. Ще Ви разкажа и случаят, в който бях най-близо до намесата на социалните служби: не знам за какво противоречие майка ми ме замери в лицето със отворена консервна кутия, металът се заби съвсем близо до окото ми. След това се озовах в спешното и повярвайте ми беше доста трудно да обясня на лекаря как консервната кутия сама се е озовала на лицето ми. Реакция?... никаква. През лятото давахме апартамента под наем на чужденци, докато ние живеехме на тавана. Вследствие на това първото си предложение за брак получих на 12 години от 24 годишен кувейтчанин. Аз бях дете и нямах и представа какво иска от мен този човек, доложих на родителите си, а те слава богу не бяха готови да ме продадат толкова рано (щото в България и това се случва). С много усилия и гастрит успях да вляза в най-елитната Първа Езикова Гимназия в града. Там попаднах в конкурентна среда, която стимулираше развитието ми. Тъй като за да стигна до нея трябваше да сменям два автобуса, аз спестявах пари за билети като ползвах само единия и вървях около половин час до училището. Е, нищо по-хубаво от спорта ще кажете, само че, за да стигна до там минавах през парка на паметника на българо-съветската дружба, а там често ме причакваха чичковци със свалени гащи, които ме гонеха по целия път през парка. Не ме ескортираше полицейски кордон. В този парк по време на моето гимназиално образование беше извършено и убийство. Т.е. след 17.00 никой от нас не смееше да мине оттам, а втора смяна продължаваше до 18.00 часа, когато през зимата е тъмно като в рог. В годината на завършване от гимназията режимът в училището се отпусна, учителите често отсъстваха. Ето защо майка ми написа писмо до директора. Последва системен психически тормоз от страна на някои от учителите и директни заплахи, че ще ми смъкнат успеха. Да ама колкото и да се опитваха и да ме разхождаха по целия изучаван материал, не можеха, щото си знаех матриала. Съучениците ми също ме намразиха, защото на всяко дете му изнася облекченият режим в училището. Тогава по същата причина ме изостави и момчето, в което бях влюбена. След една година се срещнахме и той ми показа, че съжелява, след 5 години се опита да започне връзка с мен - аз никога не му простих. На абитюрентския си бал носех рокля ушита от позната от стар плат на майка ми по мой дизайн (щото аз и да рисувам мога) и по нищо не отстъпвах на съученичките си, които носеха одежди за по 400 лева. Кандидатствах и влязох втора по успех медицина. Тогава приемаха само 15 момичета и 15 момчета, а кандидатите във Варненския Университет бяха над 400 тази година. Много от колегите ми, включително и първата в класирането кандидатстваха за втора година. По това време баща ми беше безработен, живееше в мазата на къщата в Аксаково, а апартамента даваше под наем. Майка ми беше пенсионерка, получаваше 120 лева пенсия и даваше тавана и мазата на къщата си под наем за общо 180 лева. Естествено много често квартирантите не си плащаха наема и ни завличаха в сметките за ток и вода. Аз получавах 50 лева стипендия за отличен успех, с която си плащах таксата за университета от 120 лева на семестър и си преснимах учебниците, защото учебник, който сруваше 30 лева преснет ми излизаше 5-6 лева, всичките ми дрехи бяха от втора употреба, защото за 1-2 лева намирах дрехи, които сруваха минимум 20 лева в нормален магазин. Учех цяла зима при -10 градуса температура в стая, чийто прозорец не можеше да се затвори, без отопление. Единственият колбас, който познавах бяха пилешките кремвирши, щото свинските бяха лукс. Завърших с отличен успех, а на абсолвентския си бал отидох с рокля от втора употреба, която купих за 3 лева и 50 стотинки. И никога не съм си лягала с богати чичковци за пари. PS: Споделям тази история не защото имам нужда от помощ, за мен всичко вече е приключило по най-благоприятния начин. Просто искам да покажа на другите ситуацията в някои съвсем "нормални" български семейства и в обществото като цяло. И по този начин да помогна на други деца, които имат подобна съдба. Да науча родителите на малко разум в отношенията с децата си, защото те реално нямат кой знае какъв избор. Не проповядвам, че решение са социалните служби. Да отнемеш детето от родителите му и да го пратиш в интернат, където то няма да получи добро образование и съответно средство, с което да се измъкне от калта, също не е решение.

Според представите на мъжете жените търсят богати чичковци, които да задоволяват техните прищевки, но съвсем не е така. Просто, когато един мъж не може да се представи добре жените в разочарованието си започват да оценяват в него само финансовата част, а когато се разочароват от много мъже, започват да се интересуват само от парите им. Почти всяка жена, която започва своя любовен живот преживява разочарование. Защо? Защото жените търсят винаги трайно обвързване, а не моментна авантюра и когато един мъж изяви само сексуален интерес, то нейните копнежи остават без покритие. Всяка жена очаква първо да чуе заветното Обичам те, а не -Маце, много си готина хайде да си лягаме. А мъжете винаги започват така и чак след това е възможно да изпитат някакви чувства. Жените в последствие го разбират, но представата за принца на техните мечти се изчерпва. Свикваме да приемаме мъжете с техните недостатъци, но сме разочаровани. А някои жени никога не свикват и остават винаги самотни. Затова опитайте се да бъдете такива каквито наистина сте с жените, не се преструвайте на светски лъв, не се стремете да трупате бройки, защото не само те но и вие оставате наранени, макар че рядко си го признавате. Искреността е най-силното оръжие за завоюването на една жена. Бъдете готови и на поражения, но ако наистина искате нещо то опитвайте упорито и ще го постигнете.