Харесваме се, но защо той нищо не прави?

Здравейте, мили читатели и читателки.
Казвам се Кристина Баркова и работя в Германия.
Работя във фирма за пилета. Преди една година се влюбих в Иван, един от мойте колеги. За жалост имах приятел с когото не се разбирахме.

Чувствата ни с моя приятел Любо отдавна бяха охладнели. Стоян, пък беше техен общ приятел и когото помолих за съвет, както и за помощ.

Той разбира се реши да използва момента и както е в поговорката:, , двама се карат, третия печели. "
Той беше най добрият приятел на Любомир и сляпо вярвах, че ще ми помогне.
Иван му бил намекнал нещо за мен, но Стоян побързал да го разубеди. И така Иван останал с впечатлението, че аз си падам по Стоян, което не беше така. Иван доста пъти идваше при Стоян на гости и аз направо изтръпвах, като го видя. Но и той доста му звънеше да излизаме. Трябваше да остана при Стоян, докато ме вземе една моя приятелка. Последната вечер излезнахме на дискотека със Иван и Стоян, но Стоян много ме дърпаше на страни и това ми късаше сърцето.

По късно Иван реши да си ходи, преди това и аз исках и май Иван се намеси заради мен:
Иван - Аз тръгвам.
Стоян - ние ще останем, защото ние хубаво нали?
Аз- Не! Казах, че тръгвам (Стоян отново започна да ме дърпа)
Иван-Абе пусни я бе човек!
Стоян -ти не се бъркай! (И двамата са зграпчиха. Аз минах между тях )
Аз-Добре оставам, моля те върви си. (В този миг сърцето ми направо спря )
Иван-сигурна ли си?
Аз- да всичко е наред върви.
Стоян -Виж колко ни е хубаво, само двамата!
Аз-помолих те да ми помогнеш а ти ме взе и от двамата! Любо ти е най добър приятел!
Стоян-никога не съм го харесвал. Бях му приятел, само заради теб Кристина!

И така вече живея сама. От тогава в продължение на една година с Иван се засичаме непрекъснато.
Първо ме подминаваше, после започнах и аз да го избягвам, но без успех. Все ставаше така, че все една сме се на говорили. Ако аз мина през едната врата и той ще е там, ако реша да мина от долната страна покрай машините, той ще мине от горната и ходим един срещу друг а когато се подминаваме, този момент е най тежък. Доста време стоях в тоалетната и плачех, но само да не заставам на пътя му. Ето как свалих 15 килограма а най лошото е че вече съм 52 и още свалям. Не ям редовно и трудно заспивам. Доста пъти, като вървя в коридора, към шкафчета той е зад мен.

Дори и шкафа му е почти до моя. След време забелязах, че се следим с очи и погледите и на двамата често се засичат. Когато минава и погледите ни се засекат, той веднага поглежда на горе или в друга посока. Веднъж, както си минавах покрай него, той нещо си работеше на своето място. Аз се сетих, че нещо съм забравила и когато се обърнах рязко и тръгнах забелязах, как мигновено свали погледа си продължи да работи. Не знам защо, но всеки път усещам нещо много силно, като го видя все едно ме е пронизал с нож. Доста пъти съм се извинявала без причина и той казва, че няма проблем. Някои колеги казват, че с това момче много се харесваме, но ако е така, защо нищо не прави по въпроса?

Веднъж го почерпих с бонбон за рождения ми ден и той пожела да ме прегърне, но аз отказах и се дръпнах на зад а той все едно чу мислите ми, като ме последва и прегърна. Почувствах се на седмото небе, беше толкова хубаво. След няколко дни му подарих дъвките си и той пак ме прегърна, но този път беше по хубаво, защото и аз го прегърнах. След това побързах да се скрия в тоалетната за да не ме види, как треперя. Колко малко му трябва на човек за да е щастлив в правилната компания. Един поглед и усмивка, които не се копуват и спомени, които не се забравят!

Затварям очи и сякаш е пред мен. Това е най опасната болест любовта, нея единствено лекува смъртта! И след това отново само минава покрай мен все едно нищо не е станало освен, че за почнахме да се поздравяваме, но погледите ни не спират да се търсят. Днес беше странно, когато минавах отново покрай него, това чувство ме пронизва всеки път. Този път имаше и други колеги, той сведе поглед и сякаш беше тъжен.

Нито аз като минавам от там или пък той в повечето случай нищо не казва. Но просто изпитвам нужда да го видя. Последното, което ми каза беше, че съм млада и красива и че ще си намеря приятел. Това усещане е равносилно на смъртоносна болка. Думите ми се губят някъде в гърлото и когато реша да го заговоря често не ме чува или просто се преструва, че не ме чува. . . не знам вече. Оставям на вас да решите, какъв да е края на тази тежка история. Преживяла съм всичко от живота и това просто ме довърши окончателно. Родителите ми не се разбираха и все аз бях виновна за всичко, преглътнала съм толкова обиди през живота си и от много рано се наложи да се справям сама.

До 19 години си изяждах и боят от наще. Отдавна не живея с тях, но и във връзките не ми върви. Все пак не съм слугиня или готвачка. Аз съм човек, като всички останали. Имам книжка и кола, но каква полза от тях щом не мога я споделя с любим човек? Иначе не съм сама, хора много и компания и приятели не ми липсват. Проблема е че се чувствам сама и ми липсва половинка от сърцето ми. На края и аз ще посегна на живота си и се надявам да спре да боли, защото не знам какво да правя. . . просто не издържам повече.