Любов с препятствия

Време е да разкажа една истинска любовна история -история на възход и падения, на трудности и изпитания, история може би съвсем необикновена и все пак истинска.

Всичко започна в един прекрасен юлски ден след едно интервю за работа. След това интервю бях назначена като лекар в ортопедично-хирургичната болница в Кюнцелсау, Германия.

Исках да се обадя на майка си я да и съобщя добрата новина, но бях още на български операторът ми не функционираше. Излязох от квартирата, в която ме бяха настанили, за да потърся телефон, но никъде не намирах.

Стигнах до едно интернет кафе и влязох за да попитам там, но там нямаше. На изхода срещнах него-мъжът на моя живот. Беше висок колкото мен, по - скоро черен, отколкото мургав - с нищо не ми правеше впечатление.

Бе далеч от идеала ми за мъж, тъй като си падах по високи и красиви според общите представи мъже. Той предложи да ме заведе до някакъв телефон. Заговорихме се той мe попита защо ми трябва телефон. Казах му истината.

Той предложи да звънна от неговия. В този миг майка ми успя да се свърже с мен. Говорих с нея и вече нямах нужда от телефон. Покани ме да отидем някъде да пием нещо и да поговорим. Не го харесвах, но приех-бях самотна и скучаех.

Седнахме в едно заведение край реката, пихме по една бира. Времето минаваше бързо. Огладняхме поръчахме китайско и с още две бири под ръка отидохме в квартирата ми.

Стана късно предложих вече да си ходи, той обаче каза, че не живее в този град и вече няма автобус. Добре ще спим заедно, но като братче и сестричка казах. Да, ама шило в торба не стои.

Беше абсолютно неопитен. След като приключихме, го попитах как в края на краищата се казва. Нинди-каза той. Нинди друг път-кажи ми истинското си име. След известни уговорки ми каза-Нариндер.

И така започна всичко...

След време разбрах, че Нар е кандидатствал за политическо убежище в Германия, но за да не го проверят е дал фалшиво име и дата на раждане. Хиляди индийци са в Германия без документи, тъй като нямат право да ги екстрадират, ако не могат да докажат самоличността им и че не се намират в опасност в родината си.

Имаше висше образование, но не можеше да покаже дипломата си и да работи с нея и за това работеше в Макдоналдс с паспорт и разрешение за работа, което Общината му издаваха. Нямаше право да напуска областта, в която живееше.

Естествено имаше и друга жена. Тя беше филипинка, която след брак с германец бе получила немско гражданство. От години го въртеше като му се кълнеше в любов по телефона и обещаваше да се разведе, но тя живееше далеч и никога не идваше.

Нинди не бе влюбен в нея, но и беше обещал да се ожени за нея, а за него думата му бе от огромно значение. По този повод често се карахме и разделяхме.

На 28.02.2010 забременях. Нинди искаше детето, но не можехме да се оженим без документи. Аз не исках да стана майка, ако той не можеше да даде истинското си име.

За това махнах детето. Бащата на Нинди почина. След загубата на две скъпи му същества, един ден той дойде при мен и каза, че търси начин да се самоубие. Разказах му цялата си история.

Какво съм преживяла след психическото си заболяване-как съм тръгнала от дъното и все пак съм стигнала до тук. Сълзите се стичаха от очите ни и двамата бяхме загубили нещо ценно, но в този момент се зароди нещо повече-вече бяхме обречени един на друг.

Решихме да се оженим на всяка цена. Подготвихме пътуването си я Индия. Януари месец 2011 пристигнахме в Индия. Според законите трябваше да изчакаме 2 месеца преди да сключим брак.

Вече сме женени. Кандидатствахме за дългосрочна българска виза, но сред изискванията бяха и работните му места през последните 5 години, а той нищо не може да докаже и шансовете ни са ограничени. Стискайте ни палци да я получим.