Аз съм мързелива майка. И още егоистична и безотговорна. Искате ли да знаете защо?
Така започва своята статия руската психоложка Анна Бикова, посветена на възпитанието на децата.
Тази статия е само препратка към книгата Да възпитавате на самостоятелност или как да станете мързелива майка, която психоложката ще издаде. Идеята за книгата идва, след като Бикова публикува мнението си във форума на руски сайт, а написаното от нея носи името Мързелива майка.
Аз съм мързелива майка! И още егоистична и безотговорна. Искате ли да знаете защо? Защото искам моите деца да са самостоятелни, инициативни и отговорни. За да станат такива, трябва да им дам възможността да се научат.
Известно време работих в детска градина и видях много примери на прекомерна родителска грижа. Особено ясно помня едно 3-годишно момченце – Славик. Неговите родители смятаха, че той винаги всичко трябва да изяжда. Иначе ще отслабне.
Не знам как са го хранили вкъщи, но в градината Славик дойде с определени хранителни проблеми. Той механично дъвчеше и поглъщаше всичко, което беше в чинията пред него.
Като задължително някой трябваше да го храни, защото той все още не може сам (! ! ! ). И ето – храня го аз в първия работен ден и виждам пълната липса на емоции на лицето му. Поднасям лъжицата към устата му – отваря уста, дъвче, поглъща.
Трябва да споделя, че готвачката в градината честичко объркваше кашата и тя се получаваше съвсем невкусна. Много от децата този път отказаха да я ядат (напълно разбираемо в случая). Славик почти си я изяде. Питам го Харесва ли ти кашата? - Не – и продължава да яде. Ако не ти се яде – не яж! Очите на Славик се разшириха от удивление.
Той не знаеше, че може така. Първоначално Славик се наслаждаваше на правото си да отказва храна и ядеше само компот. После започна да похапва храната, която харесваше, и да бута настрана тази, която не му допадаше.
След това се научи да яде сам. Защото храненето е естествена потребност и едно гладно дете бързо ще направи необходимото, за да задоволи глада си.
Аз съм мързелива майка. Мързеше ме да храня децата си и още на годинка им връчих лъжицата и сядах да похапвам с тях на масата. На година и половина им дадох и вилица.
Разбира се, докато окончателно се научат, се налагаше редовно да мия масата, пода и самото дете след всяко ядене. Но това е моят избор пред двата варианта мързел: мързи ме да го уча, затова бързо ще го направя сама или мързи ме да го правя сама, по-добре да го науча да се справя само.
Още една естествена потребност – ходенето по нужда. Славик вършеше работата в гащите си. В отговор на нашето недоумение майката на Славик ни препоръча да го слагаме на гърнето на всеки два часа.
Вкъщи аз винаги сама го слагам на гърнето и го държа, докато не приключи т.е. тригодишното дете беше научено да чака да го водят в тоалетната и когато това не се случваше, мокреше панталонките си, като дори не му хрумваше да се обърне към учителката да му помогне да смени дрехите си със сухи.
Ако родителите се опитват да предугаждат всички желания на детето, то не се учи да търси помощ. След няколко седмици решихме проблема с нуждата: Трябва да пишкам! - гордо съобщаваше на групата Славик и отиваше сам в тоалетната.
В детската градина всички деца се научават да ядат сами, да ходят до тоалетна сами, да се обличат, да си измислят игри, да търсят помощ, да решават проблемите си.
С това съвсем не ви убеждавам да давате децата си на детско заведение възможно най-рано. Говоря за разумен родителски егоизъм, при който детето не се задушава под свръхгрижите на родителите си и те му оставят пространство, за да се развива самостоятелно.
Веднъж на гости дойде приятелка с 2-годишното си дете. В 9 часа тя го сложи да спи. Детето не искаше, въртеше се, изправяше се, но майка му упорито го задържаше в леглото.
Опитах се да отклоня майка му от поставената цел - Май не му се спи? (защото е в нова среда, с нови деца и играчки беше напълно естествено), но тя упорито настояваше на своето. След около час усилия детето заспа.
Малко след него заспа и моето. Просто се умори и си легна в креватчето.
Аз съм мързелива майка. Мързи ме да приспивам детето си насила. Знам, че рано или късно ще заспи сам, защото сънят е естествена потребност.
През уикендите обичам да спя до късно. Една събота се събудих около 11 часа. Синът ми, на 2.5 години, беше станал и гледаше анимационно филмче. Беше си включил телевизора и си беше пуснал диска напълно самостоятелно.
Съдейки по мръсните съдове в мивката, беше закусил с нещо, намерено в хладилника. А големият ми син вече го нямаше вкъщи. Още вчера се бяха уговорили с приятел и неговите родители да отидат на кино сутринта. И понеже съм мързелива майка, му казах, че не искам да ставам рано и че ще трябва сам да се справи с ангажимента си.
В резултат на това той си нави часовника, събуди се, приготви се и отиде. (В интерес на истината аз също си нагласих алармата на телефона на вибрация, чух го как се оправя и как излиза, дочаках есемеса от майката на приятеля му, че всичко е наред, но синът ми така и не разбра за всичко това.)
Също така ме мързи да проверявам ученическата чанта и спортния сак на сина си. Не обичам и да уча уроци с него. Мързи ме да хвърлям боклука и затова синът ми го прави на път за училище. Имам наглостта да моля сина си да ми приготвя чай и да ми го носи, докато аз седя зад компютъра. Подозирам, че с всяка изминала година ще ставам още по-мързелива.
Удивителна метаморфоза се случва с децата ми, когато идва баба им. Тъй като живее далеч, тя обикновено стои при нас поне седмица. Големият на минутата забравя, че може сам да си учи уроците, да си топли обяд, да си прави сандвич, да си приготвя чантата за училище и сам да излиза от вкъщи. Даже внезапно започва да не може да заспива сам – до него трябва да е баба му! А нашата баба изобщо не е мързелива.
Децата са несамостоятелни и инфантилни, ако възрастните искат това.
