През 1927 година психоложката Блюма Зейгарник провежда интересен експеримент, след който се образува теорията за човешката памет. Опитът е наречен Ефекът Зейгарник и показва защо запомняме определени събития, макар и мимолетни, а други забравяме почти веднага.
В експеримента на Зейгарник участвали доброволци и от двата пола, на различна възраст и с различно социално положение. Всички те е трябвало работят по различни задачи – решаване на математически уравнения, копиране на картини, редене на предмети.
Понякога психоложката оставяла доброволците да довършат задачите си, но понякога ги прекъсвала, взимала работата им и оставяла задачата недовършена.
Общо упражненията, които участниците изпълнили, били 20 – някои от тях напълно, други – прекъснати. След това доброволците трябвало да подредят в списък задачите си, като приоритетно място заели онези, които са останали недовършени.
Нещо повече, част от участниците в експеримента споделили, че когато Зейгарник излизала от стаята, започвали да ровят в бюрото ѝ, за да търсят упражненията и да се постараят с довършването им.
Това показва, че човешката памет поставя на приоритетно място онова, което е останало неизяснено и недовършено. Така на пръв поглед мимолетни събития могат да бъдат изключително важни за даден човек, само защото те са били недовършени.
От една страна, това може да служи като средство за мотивация, но и обяснява защо някои хора се вманиачават по определени теми.
За някои тези недовършени задачи са осъзнати и ясно могат да определят логиката на поведението си, което се привлича от недовършената задача. За други обаче това е несъзнателно действие в резултата на потиснат спомен или реакция.
Това налага провеждането на терапия, с която клиентът да приключи с едно събитие, което занимава ума му и определя бъдещето му.
