Влюбих се в шефа ми, който е с 20 г по-голям

Чета от доста време историите тук, често коментирам и давам съвети на момичетата, които изливат душите си и търсят малко подкрепа от непознати. Осъзнавам колко е нелепо това, но ето че дойде моментът, в който и аз ще потърся вашето мнение за моята първа история.

Преди три години приключих една много неприятна, болезнена физически и психически връзка, от която се опитвах да се откъсна от години и накрая някакси с много усилия и малко късмет успях. Не знаех какво ще правя занапред, не знаех къде да отида и с какво да се занимавам, бях стресирана, наранена и загубила воля за живот от всичките години на тормоз и неприятности, които бях преживяла.

Работих и гледах да не мисля за всичко, което ми беше минало през главата и един ден телефона ми звънна и отсреща приятен мъжки глас ме покани да работя при него. Оказа се, че този мъж ме е забелязал на предишната ми работа, свързал се е с шефката ми и я е попитал какво ще правя, когато сезонът свърши и дали бих се съгласила да започна работа при него.

Тя му дала телефона ми и той ми звънна, престави се и се уговорихме да си помисля ден - два и тогава да му звънна с отогвор. Съгласих се и след седмица вече пътувах към новото си работно място. Настаних се, запознах се с колегите, с него и съпругата му, много мили и приятни хора, доста по възрастни от мен, но ме накараха да се почувствам като у дома си. Започнах работа още на следващия ден, той беше много мил, помагаше ми, даваше ми съвети, научих много от него, все неща, които са ми полезни и днес, макар вече да не съм в тази сфера на бизнеса.

В началото всичко беше нормално и по никакъв начин не съм си представяла, че този мъж ме е забелязал от месеци и е чакал момента, в който ще стана част от екипа му. Беше внимателен, отделяше ми много време, идваше през деня, което правеше рядко, сядахме и си говорехме сякаш се познавахме от години. С времето започнах да се привързвам към него по-скоро като към баща, отколкото като към мъж, но неговите планове бяха други.

Той е от хората, които когато поискат нещо правят и невъзможното, за да го получат, а в случая той искаше мен. Започна да ми прави комплименти, да ме изненадва, да ми дава все повече отговорности в работата, да ми поверява много неща и полека лека нашите отношения се задълбочиха. Излизахме на кафе, когато не бях на работа, виждахме се тайно, привързахме се страшно много един към друг.

Аз го чувствах много близък, сякаш бях намерила сродната си душа, макар че имахме близо 20 години разлика. Но тогава това не беше от значение. Важни бяхме само ние, само това, което се зароди между нас. Изживявахме пълноценно всеки миг, който си открадвахме, криехме се, пазехме се от всичко и от всички, искахме се и се страхувахме от това, в което се бяхме забъркали. Но любовта както казват е сляпа, тя идва без да пита, удря тя сякаш с камък по главата и те изтрелва в космоса без да можеш да и се противопоставиш. Не го бях планирала, но той беше. Той е искал да завърже контакт с мен и го постигна.

И така в продължение на 4 месеца ние станахме толкова близки, той така силно се привърза към мен и аз към него, че се чувахме по милион пъти на ден, пишехме си безброй съобщения и си липсвахме във всяка една секунда, в която не бяхме заедно. Страстта ни беше толкова силна, че не можехме вече да я крием. И тогава започнаха проблемите.

Първо с колегите, на които той ме беше назначил като началник, а след това и със съпругата му, която започна да подозира, че между нас става нещо. Той не можеше вече да скрие симпатиите си към мен, аз също. Хвърляхме си погледи, все намирахме повод да сме близо един до друг и това не остана незабелязано от околните. В града започнаха да се носят слухове за нас, тъй като него всички го познаваха, аз аз бях едно непознато момиче, което изведнъж стана тема номер 1.

Той ме обсипваше с внимание, подаръци и комплименти, караше ме да се чувствам като принцеса, за него бях сбъдната мечта. Подкрепяше ме, даваше ми сигурност и спокойствие, нещо, което така ми липсваше през последните години. Ето защо когато дойде деня, в който трябваше да си тръгна, аз рухнах. Той също. Плачехме и си говорехме с часове, лиспвахме си страшно много един на друг, не можехме да повярваме, че вече няма да се виждаме всеки ден.

Обстоятелствата наложиха аз да си тръгна, защото вече не можех да живея с тежестта от това, че моето щастие е причина за страданието на една невинна и добра жена, неговата съпруга. Тя беше мила и кротка, прие ме много добре в началото. Не съм искала нито за миг да я наранявам, знаех че го правя, но просто не можех да спра да търся своето щастие. И в момента, в който осъзнах, че така наранявам нея просто си тръгнах.

Това беше най-доброто, което можех да направя. Не можех да върна времето назад, ако можех никога нямаше да позволя това да се случи, но за моите тогава 23 години не бях достатъчно зряла за да го предотвратя. Не искам да се оправдавам, не иска да звуча като жертва, просто искам вашето мнение.

Независимо дали е хубаво и лошо. Вероятно повечето коментари ще са негативни, насочени срещу мен, аз го разбирам и съм съгласна, но съм сигурна, че има много жени и момичета, които са били на мое място и ще ме разберат. Благодаря ви предварително за коментарите, ще ми бъдат полезни, каквито и да са те!