Историята на моя живот

Казвам се Александра и съм на 19 години. Живея в средно голям град. Завърших училище с отличен успех и съм приета "Медицина". Имам няколко верни приятелки още от детските години. Накратко всичко отстрани изглежда перфектно. А може би самата аз се стремя да изглежда така. Писна ми да живея този театър.

В много малко моменти от живота си наистина съм била щастлива, дори се чудя имало ли е такива моменти. Семейството ми е сравнително бедно. Майка ми е обикновена служителка в хранителен магазин, а баща ми. . . за него винаги съм се смущавала да отговарям на въпроси, от няколко години е безработен, не че не иска да работи, просто не може да намери работа. Имам по-голяма сестра, която завърши висше образование и има стабилна работа с хубави доходи, но рядко се сеща откъде и тръгнала и колко ние сме гладували, за да може тя да учи и да стане това, което е сега. Но всичко това го спестявам на околните. С годините изградих един обрах на силното момиче, което не се нуждае от подкрепа.

Дори най-близките ми хора са ме виждали да плача само няколко пъти в живота. За тях аз съм един боец, но това ли съм всъщност? Често си задавам този въпрос и отговорът е един и същ - дори и аз не знам какво съм. . Бягам от слабостите си и се чудя прави ли ме това силна? Проблемите не спират. . Сега, когато отида да уча, родителите ми ще изнемогват финансово още повече. Имаме кредит, който изтеглихме за обучението на сестра ми, а тя дори не иска да ни помогне да го изплащаме. Яла съм какво ли не и не се притеснявам как ще оцелявам, но се притеснявам за родителите си.

Имахме неплатени данъци и сметки, и ако не бяха моите спестявания кой знае може би и без дом щяхме да останем. Но не знам как все успявам да скрия този факт от околните. Поддържам един стандарт, нещо като обеднелите богаташи, които се стремят да продължават да изглеждат богати. Така и аз се опитвам да скрия бедността, колкото и да знам, че тя не е срамна. Гордостта ми ме съсипва.

Миналото лято работих в едно магазинче и успях да спестя пари и така си купих малко дрехи, помогнах на родителите си и имах пари да излизам от време на време. Много обичам да ходя на дискотека, но е свързано с пари и отново се лишавам. . . Излизам веднъж в месеца, все пак и аз като всеки млад човек искам да се забавлявам. Ходенето по кафенета поне е по-често. Тази година, заради изпитите по биология и химия и обикалянето по ВУЗ-овете, не успях да работя. На есен отивам в нова среда, но знам, че и там ще заблуждавам себе си и околните какъв прекрасен живот живея.

Другият ми проблем е, че на 19 години все още не съм имала нито едно гадже. Опитвам се да се поддържам, гримирам се, дрехите ми може да са малко, но пък поне не са стари и грозни (сестра ми си сменя дрехите постоянно и аз често се сдобивам с почти не ползвани блузи и дънки). Не мога да кажа, че съм слаба, но не съм и дебела. Имам самочувствие, не съм срамежлива. И все пак стоя сама. Виждала съм момичета, които смело твърдя, че не са с нищо по-добри от мен и все пак имат приятели.

Когато съм ходила по дискотеки са ме заговаряли момчета, но те винаги за твърде големи за мен. Не съм от момичетата, които си падат по 30-годишни, не и сега. Вече си мисля, че имам твърде големи изисквания, дори и майка ми го каза. Но трябва ли да се задоволявам с боклуци? Ще бъда ли по-щастлива? Не мисля и все пак съм самотна. Надеждите ми са, че когато отида да уча всичко ще се промени и там някъде ще намеря подходящия човек. А до тогава ще продължавам да търся себе си и да се боря, защото само това знам да правя, колкото и да ми е тежко.

Благодаря на всички, които са прочели моя разказ, а на тези, които им се е видял доста скучен, заради обема или по други причини, но все пак са прочели поне това изречение, пожелавам да не изпадат никога в моето положение, но дори и това да стане не спирайте да се борите, защото животът продължава и без нас, но ние не можем без него!