Уморен от живота мъж на 32...

Здравейте,
Скъпи четящи!

Пише Ви един душевно уморен от живота мъж на 32 годишна възраст.
Пиша с особено чувство на болка в гърдите, породено от фактът, че явно най - чистото и естествено нещо, се оказва най - трудно за намиране.

След поредица от обяви, изповеди, които съм писал, до настоящият момент все още не попадам на това, която толкова жадно и неистово търся. А какво търся? Търся жена, в пълния и категоричен смисъл на тази дума. Жена, способна на любов, емпатия, приемане. Такава, с която мъжката ми душа да успее най-сетне да си отпочине и да разбере, защо с други досега не се е получавало.

Харесвам по-големи и зрели жени, от 35 до към 48 годишна възраст. С такава жена бих се чувствал като малко дете, черпещо сила и вдъхновение да проходи, да се бори, да постига и изучава света.

Тъй като животът ми е меко казано истински и реален ад и от много години се лутам в един омагьосан кръг, просто очаквам чрез появата на правилната жена вече да изляза от този кръг и животът ми да придобие друг вид, поемайки в нова посока.

По душа съм, колкото и нескромно да звучи, прекрасен човек. Джентълмен, с внимателно отношение към представителките на нежния пол. От моя страна, когато съм посветен на една жена, това посвещение е абсолютно и цялостно, и всички други жени за мен стават невидими. Ненавиждам лъжите, фалша и изневерите. Имам принципи, които поддържат живота ми и на които не бих изменил. Твърдо съм против каквито и да е форми на насилие и издевателство, особено към физически по-слаби създания.
Проблемът тук е, че вече толкова години не срещам жената от представите си. И вече честно казано ми е останало само едно зрънце вяра, че изобщо някъде я има и ще имам щастието да я срещна. Ако и това зрънце умре - то може би и аз ще стана един мъртвец, без надежда, без цел и упование в живота. Моля се да не се стига дотук, защото това няма да е живот, а едно жалко и безсъдържателно съществуване.

Нека споделя малко за себе си, за да имат представа четящите жени, каква личностна и житейска характеристика пише тази изповед.

Основният проблем при мен е, че от дете страдам от панически атаки, нощни кошмари, депресии, социална и агорафобия. Тези тежки състояния ги влача вече много години със себе си. Откъм телосложение съм доста слаботелесен. Нямам занаят. Дори не зная все още какво е призванието ми. Когато попадна сред хора, започвам да получавам паника, появяват се тежки емоционални саботажи в мен и ми се иска в такива моменти да потъна в дън земя. . .

Чувството е сякаш живея във вътрешен затвор, а животът просто си минава покрай мен, без да мога всъщност да го живея. Не разбирам какво се случва. . Това изключително ми тежи.
Търся някакви варианти, някой да ми помогне за преместване и започване на лечение чрез психотерапия, да имам опора, докато извърша тази промяна в живота си. Това е, което искам да направя. Проблемът обаче е, че редовно попадам на хора, които бързо се оттеглят, не проявяват почти никакво разбиране или в другия случай, просто ме лъжат.

Станах на 32 години, докато си правя напразни опити с последващи провали и толкова години все чакам промяната и както си чакам, времето просто си тече.
Когато се замисля върху тези неща, не ми става никак приятно.

Всичко при мен тръгва от детството и семейството. Там е коренчето на проблема. Всичките ми роднини са просто без коментар. Вуйчо ми е алкохолно зависим. Баба ми е вече на 84 години. Брат ми е непоносим и психично болен. Майка ми е една слаба жена без никаква воля. Баща ми е насилник и женкар, който си живее живота и не го интересува нищо друго.

Най-близките ми хора, разбиха бъдещето ми. . .
Мястото, на което живея, по-точно, на което съществувам, е съставено от лоши хора, които са пълни със злоба и завиждат, интригантстват, обсъждат винаги чуждия живот. Съседите наоколо са масово такива хора. В такава токсична среда просто усещаш как се рушиш всеки ден и всяка нощ, във всеки един момент.

В продължение на три години имах щастието да живея далеч оттук. Живях на различни места. Получавах някаква помощ от добри хора. Имах си една квартира и успявах да оцелявам чрез някакви (макар и не големи) приходи, които си изкарвах. Впоследствие обаче съдбата отново се намеси и нещата се объркаха. Случи се така, че останах без дом, бях известно време по улиците и градските пейки. След това, по стечение на обстоятелства, лежах три месеца в психодиспансер. Оттам излязох още по - объркан. После преживях нещастна връзка с една жена, която ме беляза по особено болезнен начин. Общо-взето така, докато се стигне накрая до това да се върна отново в старата семейна среда, поради липса на друг избор. Вече цяла една година съм в тотален застой тук. Без живот в дните ми. Ежедневието ми минава в една стая, чиито стени вече съм намразил.
Това е само накратко моята житейска история. Далеч не е всичко, но мисля че е достатъчно като за начало, за изграждане на една обща представа.

Ето тези факти, когато жените ги разберат за мен, те просто се оттеглят и не си правят минимално усилие дори, да опознаят света ми, да ме подкрепят, да ме изберат за свой партньор. А аз не съм виновен за съдбата и кръста, които са ми дадени от Бог да нося. Но, нали любовта следва да приема безусловно човекът, какъвто е, лекувайки раните му? ! Нали в добро и зло, в бедност и богатство, в здраве и болести, се казва в брачния завет, че трябва да бъдем заедно? ! Това утопия ли е за повечето хора, или съществува наистина? !

Жените обичат лесния живот, поне повечето са устроени така. Търсят алфа-мъжкаря, който ще ги води, ще им подсигури всичко за техния личностен комфорт. Може би са малцина онези жени, които биха застанали до един мъж, когато е никой и няма нищо, помагайки му да разгърне потенциалът си и да постигне всичко. Мисля, че само тези жени са достойни да споделиш живота си и всичко с тях, когато го имаш. Но такива жени са с много високо издигнато съзнание, затова и са рядкост в този повърхностен свят. Останалите просто цял живот скачат от един човек на друг, защото ако насочваш чувствата си към външни фактори, ако избираш хората според тези външни фактори, тогава няма как да имаш вярност към едно човешко същество, понеже винаги ще има някой по-богат, по-красив, по-мускулест и т. н. И бързо жената ще се насочва към поредния, който й се стори нещо по-добро от другия. И така до безкрай.
Да, но това не е любов. Интерес, вероятно, но не и любов. Любовта е чиста и не седи там, където е мръсно. Така мисля. Така го усещам.

Странен факт е също, че говорим за равенство между мъжете и жените, за равнопоставеност във всички отношения (нещо, което аз твърдо поддържам като убеждение), но същевременно с това все още съществуват много двойни стандарти, като например, че е прието за нормално и естествено жена да очаква подпомагане от мъж, включително финансово, но мъж да очаква подпомагане от жена, това се счита едва ли не като нещо жалко и удар по неговата мъжественост. А всъщност ние всички сме просто човешки същества, които трябва да си помагат безусловно. И ако жената е по - силната и с повече възможности от мъжа, не виждам причина защо да не го подкрепи и да не му помага? ! В това няма нищо срамно, нито унизително. Въпрос на усещане, взаимна договорка и предпочитания.

В едно партньорство винаги трябва ако единия е зле, поне другият да е добре, за да го тегли нагоре и да му дава смисъл. Защото, ако и двамата са зле, то кой на кого ще помогне? Никой не може да изтегли другия от дъното.
Ето защо съм стигнал до изводът, че ми е нужна жена, която е добре в живота, стабилна в емоционално, финансово и всякакво друго отношение, за да може чрез нея да открия нов път и да спася остатъците от разбития си живот. Да заживея при нея и заедно да творим, да бъдем, да изживеем своя духовен, интимен и всякакъв друг романс.

Мечтая си за такава любов.

Мечтая си за жена, която ще ми помогне да излекувам психиката си, ще ме разбира и няма да ме съди. Ще бъде с мен във всичко и няма да се откаже, само защото е трудно. Жена, с която да пътувам, да се забавлявам, да правим любов, да ни бъде хубаво. От моя страна ще има мъж, който ще съществува и диша за нея, ще й бъде опора в домакинските задължения, в живота, във всичко. И разбира се, верен приятел, на когото може да има безпрекословно доверие, че няма да я нарани и предаде. Чувствам болката, знам какво е тя и затова не бих я причинил на никого и нищо.

До момента с мен са се свързали все някакви странни жени, които казват, че няма как да ми изпратят снимки, и освен това, са ми поставяли кратки срокове от няколко дни, за да отида при тях. Когато съм им казвал, че искам първо да видя как изглеждат и по възможност да проведем поне някаква комуникация известно време по Интернет и телефон, от тяхна страна е следвало оттегляне. В такива моменти си казваш, че просто няма смисъл. Защото не знаеш тези жени какви са, дори не знаеш с кого се чуваш по телефона, а светът е пълен с всякакви хора с болни наклонности и амбиции. Човек като мен, който много е страдал, е нормално да изпитва чувство на страх преди да усети и изпита, че може да се довери. И ако отсреща седи чисто човешко същество, то следва да те разбере и подкрепи, да направи така, че ти да усетиш със сърцето си, че това е твоето създание. Тогава нещата се случват сами, с лекота и без какъвто и да е натиск.

Така че апелирам, чрез тази изповед да се свързват с мен свестни дами, отговарящи на описанието, което съм дал. Дами, които да мога да видя на визуален контакт и които са сериозни. Защото на фалшификати се наситих.

Отново казвам, че съм едно добро момче с разбита душа, което търси жена, която да му помогне да се събере.

Готов съм и за брак впоследствие.

Поздрави и благодаря на прочелите изповедта ми.