Да изгубиш нещо, което не си притежавал... боли

Никога до сега не съм предполагал, че мога да изгубя нещо, което никога не съм притежавал и то това само заради една изречена не на място дума и явно неправилно разбрана.

"Малките камъчета обръщали каруцата" - казват хората, може би е така. Не съм и предполагал, че може да ми е толкова гадно и да се раздирам - заради очи, които не са виждани.

Не знам какво става, нямам и идея какво се случва. Дадох всичко от себе си, а и получих доста искренност, чуввтва и какво ли не. Може би полудявам, не знам. И минава ден и сподялм тук, споделям и давам себе си.

Предпочитам да ме мразят, да ме хулят, да ме плюят от колкото да бъда разкъсан от студенина и безразличие, а след това лешоядите да ме изядат - там на вън. Аз ли си правя всичко това - не знам, така съм орисан ли - и това не знам.

Нищо лошо не съм направил на никого, винаги се стремя да помагам и да давам всичко от себе си. Живота бил "радост и тъга" е няма ли вече да има и радост за по-дълго време. Блясъци, искри, а после пожар и пак отначало тама в "ямата".

Сега ще си кажете сигурно, че съм комплексиран, ще споделите, че всичко ще мине ще има ново начало. Може и да сте прави, знам ли ? Разкрих себе си, допуснах я, до себе си. Там където дълго време, може би от страх, не съм допускал никой.

И какво казах, каза, че ситуацията е иронична - да такава е според мен, но това не означава, че не е истинска, искренна и ценна. Това не означава, че не чувствам всичко, което съм изрекъл, това не означава, че не ценя човека срещу мен, това не означава още хиляди неща.

По дяволи те, разкъсвам се, а съм силен човек, който умее да натъпква всичките си неволи в "миши дупки". Сигурно трябва да мина и през това, да се науча явно още по-силно да ценя.

Не знам, даже защо пиша, но явно това е моят заместител на виковете. Явно това е моя начин. Не смятам да се отказвам, ще се боря, защото такива хора много рядко се срещат.

"Хора, които да цениш, хора с които да си истински, да си себе си. Хора, които ти дават всичко, от което имаш нужда. Хора заради, които да страдаш, да се усмихваш, да си щастлив с тях, хора заради, които си готов на всичко.
Хора, които да прощават грешките ти, хора, хора, хора"!

Какво направих, даже ходих на черква, запалих свещички за здраве, но не само за семейството ми и близките ми, а и за човек, който не познавам и неговото семейство. Това прави ли ме слаб - това съм почувствал това съм направил.

Явно не заслужавам хубавите неща в живота, а само самота. Докато, пиша /сега сигурно пак ще си кажете, че съм слаб/ даже се просълзявам. Или ми се събрало прекалено много или наистина всичко това, което чувствам е много по-силно от колкото предполагам.

Пиша много неподредено и разкъсано, но така ми идва от вътре. Само знам, че мечтите ми не са празни. Ще продължа, ще вървя, ще се боря, а ако загубя пак ще се изправя - колкото и време да ми отнеме това. Но, сега боли, боли, наистина боли.

"Ирония" - тази проклета дума, думата, която обърна всичко. Казаха ми: "Ти сам каза, че е иронично и сега разбирам, какво е мнението ти за всичко и за нашите отношения".

Мойте думи останаха неразбрани. Иронична е ситуацията, а не чувствата - те са истински, много истински. Явно така е било писано, за съжаление. Аз съм човек, който твърди, че: "Човек не трябва да съжалява за казаните думи или извършениете действия, а трябва да съжалява за това, което не е казал и това, което не е направил!", но уви явно съм в грешка и сега съжалявам.

Отново останала разочарована, явно съм поредния човек, от който се разочарова. Не знам, може просто и да си е търсила причина - за да прикрие страха си да се срещне с любовата, страха да не бъде наранена отново. И мен ме страх, но какво от това - пак ще се изправя. Е, ето това е сега вътре в мен.