Не мога да преодолея смъртта на дядо
редакция:
АнонименНовак
Преди година и 8 месеца почина дядо ми. Всичко се случи внезапно. Той беше най-здравия и силен мъж, който познавам, а рака го превърна в немощен полужив-полумъртъв човек. Първо спря да яде и започна драстично да слабее, след няколко седмици вече не можеше и да се движи без помощ.
Винаги, когато го виждах му казвах "имай вяра дядо ще се оправиш", а той винаги протягаше ръце за две 5 и ми се усмихваше с неговата усмивка. От моето семейство за мен нямаше по любим човек от него. Още от малка си спомням как ми разказваше, че като малък е имал куче Гуджо, кръстил го е така, защото кучето е нямало опашка. Най-тъжното от историята беше, че са отровили Гуджо. Той беше човека, който ме научи да играя на шах.
Никога не ме остави да победя и това ме научи на житейски урок-никога не се предавай, ако искаш нещо. Дядо ми беше учител по история и обожавах да уча с него история. Разказваше толкова интересно, че до ден днешен помня всяка дума. Може би тогава не осъзнавах колко обичам тези часове прекарани с него в учене на история, но сега бих дала всичко за един такъв час. Спомням си как ми се караше за дето лежах под парното, а аз толкова обичах да лежа там. Дори веднъж се опитах да му оплета шал, но разбира се не се получи, но на него му хареса.
Тежко ми е, че моят герой не е вече сред живите. Той и баба ми са ме отгледали. Винаги ми помагаше макар, че аз винаги съм била ината и настоявах да го правя сама, сега когато него го няма искам да ми помогне, защото не мога да се справя сама. Липсва ми прекалено много и макар, че е минало време аз не мога да се справя с това, че няма да го виждам всеки ден.
Когато разбрах, че е починал първото, което направих, когато влязох в апартамента беше да си събуя обувките, да изтичам в неговата стая и да се тръшна на неговото легло и да плача, докато не ми остане нищо. Искам си дядо. Искам той отново да ме бие на шах, за да ми даде мотивация да опитвам отново и отново, докато не успея. Бих дала абсолютно всичко за още няколко минути с него. Обичам го повече от всичко.
Винаги, когато го виждах му казвах "имай вяра дядо ще се оправиш", а той винаги протягаше ръце за две 5 и ми се усмихваше с неговата усмивка. От моето семейство за мен нямаше по любим човек от него. Още от малка си спомням как ми разказваше, че като малък е имал куче Гуджо, кръстил го е така, защото кучето е нямало опашка. Най-тъжното от историята беше, че са отровили Гуджо. Той беше човека, който ме научи да играя на шах.
Никога не ме остави да победя и това ме научи на житейски урок-никога не се предавай, ако искаш нещо. Дядо ми беше учител по история и обожавах да уча с него история. Разказваше толкова интересно, че до ден днешен помня всяка дума. Може би тогава не осъзнавах колко обичам тези часове прекарани с него в учене на история, но сега бих дала всичко за един такъв час. Спомням си как ми се караше за дето лежах под парното, а аз толкова обичах да лежа там. Дори веднъж се опитах да му оплета шал, но разбира се не се получи, но на него му хареса.
Тежко ми е, че моят герой не е вече сред живите. Той и баба ми са ме отгледали. Винаги ми помагаше макар, че аз винаги съм била ината и настоявах да го правя сама, сега когато него го няма искам да ми помогне, защото не мога да се справя сама. Липсва ми прекалено много и макар, че е минало време аз не мога да се справя с това, че няма да го виждам всеки ден.
Когато разбрах, че е починал първото, което направих, когато влязох в апартамента беше да си събуя обувките, да изтичам в неговата стая и да се тръшна на неговото легло и да плача, докато не ми остане нищо. Искам си дядо. Искам той отново да ме бие на шах, за да ми даде мотивация да опитвам отново и отново, докато не успея. Бих дала абсолютно всичко за още няколко минути с него. Обичам го повече от всичко.
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest
Подобни Истории
Рейтинг
3.8
Общо гласували: 4
50
43
31
20
10
Дай твоята оценка:
Коментари
Но това е неизбежно. ,никой не е вечен
,само да е по-късно и да не е от тази болест!
Дядо също беше болен от рак, преди почти 7 години му поставиха диагноза - рак на бъбрека, махнаха му единя бъбрек, година и нещо беше добре, след което се появиха разсейки в белия дроб, включиха го в програма и слагаше инджекции през ден, по това време се омъжих, молехме се да издържи сватбата, след сватбата забременях, молехме се да изчака да се роди и сина ми, синът ми се роди, радва му се и играеше много с него. Щастлива съм от факта, че 3 години се радва на детето ми и то поотрасна пред очите му. Май месец 2014 започна да дава назад, не му се ядеше, отпадаше по малко, Август щяхме да сме кумове, изчака и кумуването ни и ни се радва, още от следващия ден се влоши доста. Хубавото бе, че до последно не се залежа, излизаше макар и по малко и хапваше макар и по малко. На 2 октомври с мъжа ми имахме годишнина, 4 години от брака, в навечерието срещу датата не спах спокойно, будех се, мислих за дядо, бях сигурна че нещо лошо ще се случи ... станах сутринта в 6.30 и бях убедена, че в 7 майка ми ще звънне с лоша новина. Така и стана в 7 телефона на съпруга ми звънна, а аз направо се разплаках, бременна съм в началото на 3 месец и майка ми е искала да ме подготви мъжа ми, само че аз просто бях сигурна ... :(
Гаден живот