Просто повярвай и ще стане - не е трудно!

Здравейте, драги приятели. Аз съм момче на 19 години преди няколко месеца същата година не знаех какво да правя, накъде да поема и какво ще стане с живота ми. Тайничко се надявах, че нещо от само себе си ще се случи за да ми потръгнат нещата и да започнат да ми се случват хубави неща лека полека, но това нямаше как да стане ако си бях останал на в малкото си селце в което съм живял от малък-просто тук няма никакво развитие и освен да се превърна в превъртял млад човек или просто наркоман нямаше много други варианти.

Реших, че ще продължа да уча. Първо бях навит да уча Психология, но след като разбрах че трябва да държа някакви изпити за които нямам никакво време да се подготвя се отказах и записах Българска филология, в която влезнах с оценката от матурата и от там започна приказката.

Лятото се чудех какво да правя, пък така и така вече се бях записал в Пловдив да уча един ден бяхме на кафе с четирима приятели от стария клас и си поговорихме. И те не бяхме на по различно положение от моето, никой не знаеше какво да прави с живота си . 1 приятел предложи да поразгледаме квартири в Пловдив и да се установим там 4-мата. Разгледахме няколко квартири и набързо избрахме нашата. С парите от бала, които бях събрал, си платих първия и втория наем, в началото родителите ми дори не знаеха че ще се местя, трудно щяха да одобрят това решение защото баща ми беше категоричен че нямаше да се справя-съответно нямаше да ми позволи, а майки ми винаги ми даваше надежда, но не исках да ги тревожа излишно.

Сега като се замисля беше глупаво, че не им казах, но от друга страна се радвам.
Установихме се с приятелите и вече 4 месеца си живеем супер в големия град. Разбира се без родителите си, нямаше как да стане това, те много ни помогнаха в началото и вече ние като големи млади хора започнахме лека полека да се оправяме сами, намериха си работа 2 момчета от квартирата, другият учи редовно и за сега техните му помагат, а аз ще почвам скоро в един магазин. Много важно беше спонтанното решение което взехме, важно беше и че си повярвахме, иначе нищо нямаше да стане. Емоциите които изживяваме са прекрасни, толкова е хубаво да живееш сам, отделен от вашите с приятелите, хората които ти допадат и знаеш че няма да те оставят до последно.

Да приключа на тази тема, следва университета. Имах малко здравословни проблеми и отидох на 5-я ден от лекциите всички вече се бяха запознали и когато аз отидох ме гледаха много странно, беше ми и много неудобно, но какво да се прави. Пълно беше с момичета в курса ми, това ме радваше, сякаш бях попаднал в рая в сравнение с гимназията там бяхме мъжки клас от 25 момчета, а в моя курс имаше 68 момичета и само 7 момчета.

Първо си мислех че ще съм като черната овца на курса, щото се срамувах и да се запозная в началото, но постепенно се запознах с колегите, хареса ме, оказаха се много добри хора. Отделихме се една групичка от около 13 човека които постоянно си помагаме и на лекции и на изпити, въобще за всичко. Прекарваме доста време из града когато сме там и си живеем супер щастливо. Всеки е готов да помогне на другия с каквото може, много съм щастлив, че попаднах в такава среда, не съм и вярвал, че аз, момчето от обикновено селце в не много заможно българско семейство, ще може да бъде някакъв фактор в големия град, мислех си че ще изкарам 1 месец там и ще се върна по отчаян от всякога у дома.

Но явно дошло времето да ми се случват и хубави неща. Не искам да си спомням много за първите 10 години от живота ми, прекарах доста от тези години по болници, правиха ми доста операции, радвам се че бях малък, та повечето вече са ми мътни и ги не помня, но все пак това остави трайна следа на мен, дори и сега не всичко е розово, но вярвах, че ще дойдат такива дни в които макар и лошите неща, ще дойде нещо хубаво. Сега се връщам от време на време на село да видя родителите си и приятелите си, не мога просто така да остана там и да не се сещам за хората с които съм израснал, харесва ми да съм си у дома, но се радвам, че има и едно голямо, хубаво разнообразие .

Знам, че и за напред не всичко ще е розово, но вече имам някаква изградена психика и за повечето неща ми е все тая, не ги мисля толкова, не се притеснявам излишно и това е един вид ключът към успеха. Радвам се, че след като завърших отново имам цели, имам амбиции и имам за какво да се боря. В големия град има много повече места за младите хора, това е начина да изживееш нещо по различно което ще запомниш за цял живот и въпреки всичките си проблеми които имам, това няма да ме спре да си повярвам отново и отново за да постигам още и още.

Времето няма да ми стигне да опиша всички невероятни моменти които вече изживях там за няколко месеца, но просто исках да опиша как макар и да си сломен, неориентиран, макар и да си никой можеш да станеш някой стига да си повярваш да кажеш "Аз мога! " или да си дадеш някой за пример и да си кажеш "Щом той го е постигнал, защо да не мога и аз? ".

Друго нещо приятели-няма нищо случайно в този живот, убедил съм се много пъти. Дори и да сте живели тежко до сега, имайте надеждата, че живота рано или късно ще ви награди.
Добавям още една история към целия този роман и приключвам . Много е важно как приемате загубите, ударите на съдбата в живота си. Ще ви дам типичния пример с една моя история. Лятото започнах шофьорските курсова, взех си листовките без проблем, дойде ред на кормуването, карах много добре и на 20-тата минута ме скъсаха за няма нищо, просто го направиха за пари най-вероятно, аз така си го обяснявам, защото аз грешка не допуснах, това ми го каза и инструктора. Помолих нашите да ми помогнат с парите, за да се явя колкото може по-бързо за 2-ри път, за да не забравя повечето неща и вече от втория път да я взема. Нашите работеха непрестанно за да ми плащат квартирата която аз все още не можех да плащам защото нямах никакви доходи, а бях похарчил спестяванията ми. Дадоха ми парите за да се явя втори път и то това в рамките на седмица след първото скъсване.

Бях много навит че ще си взема изпита, карах перфектно пак, докато не дойде изпита. Не валеше, изпитващия беше друг и по-приятен човек, всичко беше перфектно, бях сигурен че днес и аз ще стана шофьор, но уви. . . така се притесних когато започна изпита, че още на 2-та минута влезнах в насрещното и разбира се бях скъсан за втори път. . в началото не осъзнах какво стана, после осъзнах.

Предадох родителите ми, предадох себе си, даже и инструктора ми имаше вяра, че ще се справя без проблем, приятелите ми ми стискаха палци. . . По пътя към нас едва не заплаках докато осъзнавах случилото се, а аз смея да твърдя, че съм кораво момче и не плача за щяло и нещяло. Бях изхвърли просто така парите на родителите ми, които те не събраха лесно, не знаех как ще се прибера у нас и ще погледна баща ми в очите и ще му кажа как съм допуснал фатална грешка в началото още. Прибрах се, майка ми ми каза отново както първия път, че няма нищо и че следващия път наистина ще успея, а баща ми ми беше дълбоко разочарован (той е автомонтьор, от малък се е научил да кара, има всичките възможни категории-от мен се очакваше поне малко да имам от него, да съм кадърен, да мога да се справя. . . ).

Неговият баща (дядо ми, лека му пръст)е бил доста строг с него, никога не му е имал пълно доверие, винаги го е подценявал (тези думи ги знам от баба ми)но той е успявал да се справи с всичко, с живота и го е накарал да се гордее с него. Баща ми има подобно държание към мен, първия път не ми се сърди след като му разказах ситуацията в която са ме скъсали и когато сутринта тръгнах да се явявам за втори път на изпит през цялото време си мислех как днес ще се получат нещата, ще се прибера у дома с радостна новина и баща ми ще се гордее с мен-истински. Уви, не винаги става това което искаме, което си мислим, че ще стане.

Макар и не лесно преодолях това, мислех си за лекциите, за приятелите ми там и лека полека ме отпусна тая мисъл. Изобщо не съм говорил кога ще се явявам трети път, не искам и да взема пари от нашите отново, не мога просто. Сега съм решил да си изкарам и чак тогава да се явявам пак и няма да ми пука дали ще ме скъсат отново, защото шибаното притеснение ми изигра такава лоша шега, но вярвам, че вече ще успея.

Разбира се това не е най-важното нещо в живота, но обичам да завършвам нещата които съм започнал рано или късно. Мисля, че темата стана твърде дълга, в момента харесвам живота си и целта ми беше като ви разкажа аз от къде съм тръгнал, да можеше и вие да се усмихнете и да си повярвате, защото знам, че има много хлапета като мен.

Много хора ми помогнаха в тежки ситуации за мен, за това и аз съм готов да бутна на всеки по едно рамо който е решил да се пробва на дадено място. Мисля си че не написах точно това, за което бях тръгнал да пиша, но дано все пак съм ви заредил с положително емоция, а мислите ли положително, живота ще ви се стори 100 пъти по-хубав, пробвайте-не е трудно