Мистериозната приятелка от детството ми

Никога до сега не съм споделяла тази история от ранното ми детство. На някои от вас може да се стори тайнствена, а на други-може би откачена. Все пак реших да я споделя тук, като се надявам да намеря логично обяснение за случилото се с мен. Тогава е трябвало да съм била на около 5-6години.

В един красив слънчев летен ден се разхождах на тротоара пред блока и очаквах баба ми да ме викне от терасата за обяд. Всички деца се бяха прибрали, но аз реших да остана, за да се полюбувам на приятното ухание на цветята от градинката и на една малка бяла пеперудка, която прелетя близо до мен. Изведнъж чух тих смях, който се приближаваше към мен.

Беше едно по-голямо от мен момиче, на около 10 години, което бе облечено с чиста памучна рокля на шарени цветя забрадена с кърпа на главата. Аз се доближих до нея и я попитах за името й, а тя ми се усмихна топло и прошепна "Вася". Протегна ръка и ме помоли да остана за малко с нея, за да си поиграем. Попитах я, защо не е идвала и друг път на площадката да си играе с другите деца, а тя ми отвърна: "Не мога, баба много ще ми се кара, ако разбере, че съм излязла навън. ". И аз я попитах: "Защо? ", а тя и отвърна: "Баба казва, че слънцето ме изтощава и не ми влияе добре, а и съм болна. Аз не искам да съм болна, искам да си играя с другите деца, но тя не ме пуска.

Днес я издебнах докато спи и дойдох да си играем, но за малко. Не казвай на никого, моля те. Това ще е нашата малка тайна. ". От този ден нататък всеки път преди да се прибера за обяд Вася идваше да си играем.

Беше толкова приятно да съм с нея, а времето минаваше почти неусетно. Разказваше ми необичайни истории за духове и феи, радваше се толкова много на хубавите слънчеви дни. . . но имаше и нещо необичайно. Аз бях нейната единствена приятелка. Освен това, тя се появяваше изведнъж зад мен, а в следващият миг, когато трябваше да се прибере, за да не я гълчи баба й, си тръгваше толкова бързо, като че изчезваше. Един ден я попитах как толкова бързо си тръгва и защо си няма други приятели.

Тя помръкна като я попитах това и само ми прошепна: "Ти си моята единствена приятелка. Другите деца дори не ме поглеждат и не говорят с мен. " и се натъжи много. На следващия ден, когато очаквах тя отново да се появи усетих хлад, небето се заоблачи и заваля. Бях тъжна, че не мога да си поиграя отново с моята приятелка, но това се повтори и на следващия ден и на по-следващия.

Не помня колко време точно мина откакто не бях виждала милата ми дружка. Един ден попитах баба ми: "Бабо, защо момиченцето от къщата на съседната улица не идва да си играем? " а тя ме погледна многозначително: "Кое от всичките? " и аз й казах за Вася. Тя ме погледна странно и ми каза, че не се сеща да имам такава приятелка. След това й разказах за момичето, което излиза след като всички деца си отидат за обед и си играем пред блока с нея и я описах най-подробно, но баба недоумяваше. Накрая ми каза да не си играя с деца от съседната улица, а с тези от блока и да не се доверявам на непознати.

Беше странно как така баба не е забелязала моята най-добра приятелка и се чудех защо ли вече Вася не идва да си играем, дали не ми се сърдеше? Един омаен есенен ден тя се появи, но беше по-слаба, с няколко кичура коса, които се подаваха под забрадката, с изпито лице. Тогава аз я попитах: "Хей, ти се появи отново! Защо те нямаше толкова време? ". Тя ме погледна с блуждаещ поглед с очи пълни със сълзи: "Бях на лъчетерапия и прогнозата е много лоша. Дойдох да се сбогувам с теб. ". И аз я погледнах смаяно: "Но как така? Та ти току що се появи отново тук, значи си добре и пак ще си играем, нали? ". Тя ме погледна тъжно и отвърна: "Не мога да остана много време с теб. Татко ме чака. ". Тогава тя протегна ръка и ми подаде един бял тебешир и ми каза: "Ще ти покажа как се рисува звезда.

Така, когато погледнеш небето и видиш блещукаща звездичка ще си спомниш за мен. Когато нощем гледам небето виждам звездите, а някъде там е и татко. . . ". След това ме погледна загадъчно и ми прошепна: "Няма да ме помниш още дълго, нали? Всички мои добри приятелки ме забравиха, не идват да ме виждат вече. Баба е много самотна, а когато отида и аз на небето ще е съвсем сама. Искам да ме помниш и да казваш хубави неща за мен. Аз навярно няма да съм тук още дълго време, няма да имам мъж, деца. . . и никой няма да ме помни.

За това ще ти дам нещо, но моля те пази го. " Тя ме дръпна за ръката и ме заведе в една малка къщичка на ъгъла на улицата. И до днес помня тази къщичка и винаги, когато мина покрай нея си спомням за Вася, за приятелката ми от детството. Когато погледна цветният некролог очите ми се пълнят със сълзи, но пазя този скъп спомен от детството. Наскоро отново минах покрай вратата на малката къщичка в ъгъла на улицата. Това, което ми направи впечатление е, че роднините на момичето непрекъснато подменят некролога, но и забелязах нещо много странно.

На годината на смъртта пишеше 1983г. Аз съм родена една година, след като тя е починала. Как тогава съм си играла с малкото момиченце със забрадката всеки ден? Единственото доказателство, че сме били приятелки е една посребрена гривна, която тя ме помоли да запазя като подарък от нея в същият последен ден, когато тайничко от баба й се промъкнахме в къщичката. Тогава тя прошепна: "Приятелки завинаги. . . " и също така необичайно изчезна в светлината на малката градинка с къщичката. От този ден нататък не я видях никога вече. . .