Дали да направя опит да забременея ин витро?

Здравейте,

бих искала да ви споделя моята история.

Аз съм жена на 30 години без особен успех с връзките си до момента. Настоящата ми връзка е с момче, което е с 6 години по-малко от мен (да, знам, че не би следвало да имам очаквания, имайки предвид възрастовата разлика, но моля ви, не бъдете осъдителни ).

Заедно сме от 4 месеца, всичко върви гладко, разбираме се и съм наистина щастлива с него, както и той твърди, че е с мен. Още преди началото на връзката ни, аз му споделих, че бих искала, ако започвам някакви отношения, те да бъдат сериозни и задълбочени, т. е че гледам на връзките като на една основа за създаване на семейство, както и че не съм по неангажиращите отношения и целта ми е съвместно съжителство и на някакъв етап дете. Говорихме доста по темата, като и той ми сподели, че би искал да бъде млад родител, че има определени страхове, но иска да опитаме.

Искам да подчертая, че водихме тези разговори многократно, докато аз се уверя, че няма нещо, което да е останало неразбрано или недоизказано поне от моя страна. В някакъв момент той самия започна да ми говори за дете и как въпреки страховете си е много ентусиазиран да го направим. Дори започнахме да правим секс без предпазни средства и той дори започна да свършва в мен. Всичко изглеждаше наред до днес. . . когато той ми каза по телефона, че иска да поговорим. Видяхме се и той ми каза, че много е мислил и е установил, че е едно да си мислиш, че искаш нещо, а съвсем друго да осъзнаеш, че това нещо вече се случва или е на път да се случи. Каза ми също така, че притесненията и страховете му са започнали да излизат извън контрол и че ако сега му кажа, че съм бременна, той не знае как ще реагира и не се чувства готов, както не мисли, че би се почувствал готов в следващите 1-2 години. Много ме заболя от това признание. . почувствах се подлъгана, предадена и всичко ми се срина в един момент.

Казах му, че имайки предвид, че навършвам 30 (след няма и месец), за мен 2 години е страшно дълъг период от време, говорихме за това да определим някакъв по-приемлив за мен период, който същевременно да устройва и двамата, но се оказа, че такъв очевидно няма и ако аз искам дете в следващите година-две, ще се наложи да се разделим. За момента сме все още заедно, но е въпрос на време тази връзка да приключи, но не това е целта на темата, която пиша тук.

Ще го преживея, както съм преживяла всички останали несполучливи връзки досега. Въпросът е друг. Все по-често се замислям за зачеване ин витро. Имайки предвид неуспеха ми с мъжете досега, а и наближаването на 30-те (които си бях поставила като граница до която бих искала да създам семейство), започвам да се замислям, дали не би било най-добре, да осъществя тази своя мечта сама. Очевидно създаването на семейство по естествен начин е по-голямо предизвикателство за някои хора, отколкото за други, а може би не е и за всеки.

Колкото и да ми е мъчно да си го призная, явно аз съм един от тези хора, за които това се оказва нещо дори невъзможно. . Чувствам се готова за дете, знам, че има какво да дам на едно дете, на какво да го науча и какъв пример да дам, знам, че бих вложила страшно много любов в отглеждането на едно дете, финансово стабилна съм, издържам се сама, работя, живея сама и смятам, че бих се справила с това да бъда майка. Но осъзнавам също и че едно дете има нужда от баща и като цяло мъжка фигура в живота си и може би звучи доста егоистично да обрека едно дете на живот без баща. Въросът тук е че съм пред дилемата дали да се откажа или да започна процедури по изкуствено осеменяване или в краен случай осиновяване на дете. Мисля, че желанието ми за дете е по-силно от всичко останало, особено в момента. .

Бих се радвала да чуя вашите мнения. . . Благодаря