Съпругът ми се опита да ме убие

Не мога да сложа заглавие на това, което ще напиша. Мина време от тогава, а когато говоря за тези събития, още плача. Ами това съм аз - една жена на 43 години - семейна от двадесет и две години вече, с две пораснали девойки - на 17 и 20 години.

Не улучих с баща им, то се видя още от началото. Ревност, много голяма, съчетана с простотия - бих казала-смазваща комбинация за един мъж! Шамари, обиди, и то пред други хора, вечното желание да ме стъпче и да ме накара да се чувствам незначителна и жалка.

Само, че не успяваше никога, защото аз винаги съм имала добро мнение за себе си. Винаги съм спестявала на децата нашите разправии, защото не исках да ги товаря. И така минаваха годините, в грижи за моите принцеси, почти винаги борейки се с трудностите сама - било по болници, или в училищата.

Него вечно го нямаше, а когато се прибираше, обикновено късно-успяваше да ме разплаче. Докато една кошмарна лятна вечер - беше 17 август 2010г, съществото, което се нарича мой съпруг, се опита да ме убие! Да ме заколи на кухненската маса с нож! От ревност!

Защото два месеца преди това, бях решила да сваля картите и му казах, че отдавна не го обичам, че той просто постепенно е убил всички чувства у мен. Откакто му каза това, той просто откачи!

Най- страшното обаче е друго - че в този момент влезе малката ми дъщеря и видя майка си, в кръв, по гръб на масата, а полуделия и баща надвесен над нея! Какво последва - напуснах дома си заедно с децата, напуснах работа, защото работех там, където живеех.

Затворихме се в къщата при моите родители.Последва нервна криза, след нея - дълга депресия. И за трите. Голямата дъщеря завършваше 12 клас. Отказа да учи. Не говореше, даже не плачеше. Мълчеше. Минаха месеци, учебната година започваше.

Баща им,който непрекъснато търсеше контакт с нас, но ние отказвахме, най - накрая успя да се срещне с нас. Предложи да се върнем при него, той щял да продължава да ни издържа финансово, да плаща заема, който е на мое име, ние просто да сме там, нямало да ме закача нито интимно, нито физически.

Не му повярвахме, но заради голямата дъщеря се принудих да се върна. Тя трябваше да завърши. Е, тя завърши. Вече е студентка. Прекрасно, умно момиче, което обаче, вследствие на този кошмар, попадна в лапите на анорексията. Сега продължаваме да сме под един покрив.

Мъжът ми разбра най - накрая, че всичко е свършило. Виждам, че е нещастен, но защо не ми пука? Толкова ми е студен и безразличен. Сега се държи като идеален съпруг, но аз обичам друг.

Обичам и се срещам с човек, който е най - здравото ми рамо! Понякога се питам - дали да споделя с децата за тази моя любов ? Страхувам се! Не искам да ги изгубя!