Един самоубиващ се млад живот

Здравейте.

Тъй като няма пред кого да споделя безкрайната си, тежка болка, просто реших да пиша тук, с едничката надежда да открия спасението и мира.

Аз съм едно 23 годишно момче, което има твърде лоша съдба. Родителите ми са разведени от години, като проблемите им са тръгнали още когато съм бил бебе.

Докато растях, ту се разделяха, ту се прибираха... ставах свидетел на лудите изблици от страна на баща си, който ме биеше още от дете, караше се по часове с майка ми, подлагал ни е на всекидневен стрес.

Не можехме да издържим при него повече от седмица. Общо взето израстнах при майка си, и нейната майка (т.е. баба ми). Те ме отгледаха.

Но през тези години баща ми идваше, правеше скандали, заплашваше ни.. Обстоятелствата бяха лоши. Освен всичко друго майка ми има брат, мой вуйчо, който е пълен алкохолик и години наред като се напиеше, вадеше ножове, правеше грандиозни скандали, та сме се принуждавали да спим у съседите, само и само да не сме в нас. И това не е всичко...

Аз израстнах дете с увредена разбита психика... започнаха кошмари нощем, непрекъснато чувство на страх и тревожност... и прочие. Втори клас бях когато от преглед при психолог ми откриха диагноза страхова невроза и силна депресия.

Пиех някакви хапчета известно време, за да се чувствам по добре.. а бях едва дете на 10 години.
Всекидневно в нашият дом имаше караници, скандали, и т.н. Да не говорим че винаги сме живели на ръба на бедността.

За това и баща ми използваше случаят да заплашва майка ми, че ако не ходим при него, нямало да ни праща пари.. и ще умрем от глад. Дори следваха заплахи че щял чрез съд да ме отнеме от майка ми, и всякакви такива дивотии.

И майка ми ме водеше при него, стояхме по дни наред, а аз категорично не исках тъй като тази обстановка беше пагубна за мен... Така когато бях на 5 години, майка ми забременя повторно... и роди второ дете (мой брат)...

От този момент нататък нещата станаха още по сложни тъй като израствайки, брат ми получаваше всичкото внимание от тяхна страна и все той беше най-добрият за тях. Баща ми го глезеше, майка ми също... и когато се стигнеше до там да се скараме, все аз отнасях пердахът и виканиците.

Така брат ми растеше разлигавен, циничен, типично мамино синче. Породи се непоносимост между нас през годините, започнаха и караници между мен и майка ми , заради него...

След което без да знам, те се обаждаха на баща ми, насъскваха го и той идваше тук и ме биеше..
Това е само част от 23 годишното страдание, на което съм подложен...

Вкъщи цареше хаос, и нямах спокойна минутка.
През годините отслабвах все повече. Сега съм на 23 години и тежа едва 53-54 килограма.

Когато тръгнах на училище бях супер страхливо, свито в себе си дете (вероятно от депресиите в семейството). Когато съучениците ми усетиха това, започнаха да ме мачкат, да ме унижават... така училищния ми живот беше поредната трагедия.

Винаги съм бил по различен от другите, от малък съм неконтактен и попадна ли някъде сред хора, се сдухвам тотално и просто не мога... не мога да общувам нормално с хората.

Съучениците ми правеха бели, бягаха от часовете и ходеха да пият, да се дразнят с момичета, да правят боища и т.н. А аз просто стоях настрана и се възмущавах от това което те правят... Да, но истината е че в днешно време ако си различен, просто не можеш да оцелееш и тълпата те смазва.

Така и се случи с мен. През 8-те години в които учех бях подлаган на какви ли не зверщини и насилие. Израстнах тотален самотник и се прибирах от даскалото покосен. Започваха после проблемите в къщи, а нашите знаеха само да викат "Ще учиш, ще изпълняваш, или бой ще ядеш"...

А никой не ме питаше как се чувствам и какво преживявам, след всички тези депресии. Едва завърших 8-ми клас, и просто бях толкова уморен от всичко, и толкова сринат, че загубих нишката на всичко.

Опитах да продължа образованието си, имах желание... но вече нямах сили и се провалих. Останах с 8-ми клас... след което имаше проблеми от страна на баща ми, караници... докато най сетне след години време той каза, че просто не го е грижа повече за мен, но каква полза?

Това, което ми беше причинил беше достатъчно да ми държи влага за цял живот.

Нито веднъж обаче никой не се поинтересува за брат ми, който никак не беше изпълнителен, нито в къщи, нито пък беше отговорен към учението.. За тях обаче той винаги беше онеправданият.

Така с течение на обстоятелствата се затворих в нас... и рядкото случаи в които се покажех навън, започваха подигравки от страна на какви ли не идиотизирани мои набори, че дори и по малки от мен.. си позволяваха, и ме газеха.

Нямах покой и просто не можех да съм като другите... да имам нормален младежки живот, приятели, приятелка... Нямаше как... И толкова боли от този факт.

В къщи все повече започвахме да се караме.. За капак на всичко къщата в която живеем е наследническа.. и братята на майка ми имат дял от тук... а семейството на един от братята на майка ми е много лошо... алчни хора, които цял живот са гледали да тъпчат дори роднините си.

Завзеха ни част от градината, правят си каквото си искат, като че ли цялата къща е тяхна... и нашите мълчат ли мълчат.

Това е цялата трагична обстановка в която живея.
Преди две години някъде, майка ми си хвана втори мъж... в началото всичко беше окей... докато не се разбра че този мъж не е стока.

Накара майка ми да изтегли заем с обещанията, че той ще го връща после... Живя месеци на гърба на майка ми, не работеше и нощем ходеше да краде, а майка ми продължаваше да го търпи и да затъва в дългове заради него, та и ние покрай нея..

Да не говорим пък за караниците, които ставаха покрай него... Имаха проблеми с брат ми, който е свикнал все да е до полата на майка ми, и да и ръси простотиите си... и когато се появи този мъж в живота и, брат ми така и не можа да приеме този факт. С две думи - цяла трагедия е нашето семейство.

И с всеки изминал ден обстоятелствата стават все по зле и по зле... измъкване от този ад няма..

Пропуснах да споделя че когато съм се родил съм бил с един тестис... това е било вроден недъг в мен. За това и в 6-ти клас като бях ми правеха операция, за да изкарат въпросния тестис, който беше заседнах някъде около стомахът ми... ако не се оперирам бяха ми казали че има опасност да се обърне на рак.. И това преживях.

След което ми казаха, че има 50 % опасност да остана бездетен... От този ден нататък просто сякаш нещо се откъсна от мен, и заживях ден за ден без никакви надежди. Сринат.

Ето ме сега, 23 годишен млад човек... с болки в цялото тяло, стресиран до неузнаваемост, запъхтявам се дори когато тръгна по улиците да вървя... Просто нямам никаква енергичност в себе си. А душевната болка, тя си е отделен въпрос.

Душата ми плаче и ридае, заради това че не разбрах какво е да имаш живот на млад човек. И с всеки ден се съсипвам все повече.

Излизайки навън, (впрочем тук около мен обстановката е ужасна) наблюдавам само групички от хулигани, роми, алкохолици... Тук нощем стават драстични кражби, боища, насилие.

Питам се кой съм аз ? Къде е моето място в това общество ? Всички са коренно различни, озверели, а аз ? Просто един страхливец, убит от живота единак, който е 23 годишен, но не може да си поеме живота в ръце и да се махне от тук... Колко тежко, тежко бреме ми тежи на плещите. Страшно.

Някой би казал; "Е, ти си голям мъж, какво си се заоплаквал, работи, замини някъде, устрой живота си, ти не си малък"

Тези думи съм ги слушал много... и да, принципно е така. Но как да се справя? Душевно, психически ,и физически инвалид съм... Чувствам се сринат, задъхвам се, със социални фобии съм, без образование. Какво да правя?

Най-лесното е да се изнеса от тук и да забравя за всички тези мои тровители... да започна на чисто... Обаче как да стане? Как да оцелееш по улиците?

Къде да се подслониш? Ами пари, Средства? ........ Акъла ми не го побира как човек като мен, да живее? Как да съществува? Как да се спаси?!

Изписах куп статии по форуми и вестници, с надеждата да открия някой добър човек. Моят спасител. Знам че има такива хора които биха се трогнали от страданието на един млад човек... Знам, но къде са? Къде?!

Аз не очаквам чудеса, не искам нищо на готово... Но искам просто една помощ, имам нужда от някой който да ми помогне, който поне да ме измъкне от тук... за да си дам някакъв старт в този живот.

Тук повече не мога да живея. Нещата стават все по сложни, всички тези зверове около мене сякаш изцеждат и последните ми останали силици, сякаш имат за цел тотално да ме убият.

Вече и варианти за самоубийство обмислям. Не мога повече така..........