С какво заслужих такъв живот ..

За пръв път споделям моят живот на толкова публично място. Тежко ми е и ще помоля за съдействие и съвети. .
Имах нормално семейство, живеех в една къща с майка си, баща си и родителите на баща ми. От ранна възраст живота ми нанесе най-тежкият удар- загубих майка си ( бях на 5 години, а тя едва на 26). Беше болна от Лупус, за което лекарите разбраха много късно.

Бях малка и не осъзнавах точно какво се случва, но единственото нещо, което знаех, е че моята майчица не беше при мен и ми липсваше. Останаха баща ми, баба и дядо да се грижат за мен. Година след смъртта на майка ми, баща ми се запозна с друга и замина да живее при нея. От ден на ден все повече се отчуждаваше, не помагаше за гледането ми. Не искам и да си представя какво е било на баба и дядо, когато съм им задавала въпроси -къде е майка ми, не може ли да я видя поне за малко . .

Но те бяха силни хора и не ме оставиха за момент, не ме лишаваха от нищо ( не казвам, че съм била разглезена). Баща ми и мащехата не искаха да ме взимат при тях, нито да помагат било то за храна, отопление, учебници и т. н.

Всичко беше добре при нас, докато баба и дядо не се разделиха. Макар и той да не беше при нас, никога не ме остави, винаги ни помагаше. Справяхме се с баба ми, докато живота отново не ни удари шамар право в лицето- отне и дядо ми. Тогава бях 7-ми клас и вече осъзнавах нещата.

Нямам думи, с които да ви опиша каква загуба беше за мен, най-прекрасния и мил дядо, човека на когото съм толкова благодарна си отиде просто ей така . . . И до ден днешен не мога да го преживея, да повярвам, че го няма.

Но животът за нас продължи, от ден на ден ставаше все по-трудно, а баща ми се отдалечаваше все повече и повече от мен. Претърпявахме много лишения, колкото да ни остане за единият хляб. В дните, в които дори и за хляб нямаше, баба плачеше и се молеше на баща ми да ни донесе пари, но той за нас никога нямаше. Как да наречеш такъв човек баща, как да го уважаваш, затова, че те е създал и оставил на произвола на съдбата ли ? Мразя го. . .

С моята мила баба затъвахме все повече и повече, тя тегли кредити, с които да ме облече за предстоящите учебни години , не всеки път имаше възможност да ги погасява. Живеем под напрежение, че всеки момент могат да дойдат кредитори със заплахи, да ни спрат водата, тока . .

Виждам я, че изнемогва и не мога да направя нищо. Живеем в малък град и няма работа. Не виждам изход от цялата тази пумия, в която сме заради "БАЩА МИ" .

Сега ми предстои абитурентски бал, за който на акъла на създателя ми изобщо не му е. Ще се справим . . отново сами.
И така, въртим се вечно в този кръг и затъваме, затъваме . . .