Тя и само тя!

Тя не знае, че винаги на онази тънка граница между това да съм будна и съня, стои тя. Тя не знае и че когато сутрин отворя очи, макар да не е позволено първата ми мисъл е тя. Това разбира се са клишета, аз искам да ти разкажа как обичах с очи, как докосвах без допир и как, приятелю, се влюбих безумно, в бездушница.

Ивелина, приятно ми е!-колко време според теб отнема да бъдат казани тия думи. Секунда? Или части от нея? Изчислено, точно-толкова, че да се влюбя.

Не я срещнах в асансьора в мола, не я срещнах на щанд за сладолед и не я срещнах като се сбъсках с нея на улицата и пръснах книжата които носи-на непознато място я срещнах, друг град, недалеч от тук. Приятно ли й беше-не знам, но като го каза си набута ръката в лицето ми, тъй като тъкмо връзвах връзките на обувките си. Изправих се аз, видях момиче с червени кичури, чиято коса като че ли беше на места изсветляла от слънцето, но май кестенява, с един защипан настрани кичур коса, защото е бързала. Изпъкваха кичурите на фона на небесно-синьото яке дето беше облякла, дали заради това или просто защото ми се видя необикновена и с това красива, не знам, но набързо нещо в мен без мое знание тогава реши, че с нея трябва да си имаме история. И нещичкото го постигна, имаме, а ти имаш време, нали? Ще ти я разкажа.

Датата-не помня, а и по-добре. Така не мога да броя изминалото време от деня, който няма да забравя. Студен, от ония в които предпочиташ да си в леглото с много чай, с все пак прокрадващото се слънце. Обикновен, сега като помисля, октомврийски ден. Но той беше, специалния, тогава я срещнах. Посредством общи познати разбира се, не я заговарях особено, страх ме беше. Усетих все пак тръпката която минаваше през цялото ми тяло само като я погледнех. Доста често започнах да я поглеждам и явно не само аз забелязах. Но не ме интересуваше, седях, гледах я и не, не си мислех нищо, как да мислиш, усещах само как прескачаше сърцето ми и гореше, а отвън бях замръзнала и побита от тръпки. Не си и помислих че тя може да се заинтересува от мен, разменихме си фейсбуците все пак, свърши деня, казахме си ‘’чао’’, по оня учтив начин с усмивка, зад която никой не би могъл да предположи какво има, чак да ти се доплаче. А аз права излязох, не ме потърси, ама нали сме 21ви век, все си разменяхме някоя дума.

Минаха месец-два познатата, за която ти говоря, пак ме повика да се видим. Съвсем на шега й казах да вземе момичето, на което му беше приятно предния път. Какво й каза тогава не знам, но на връх бъдни вечер имах свое коледно чудо, да, правилно-тя, онази която мислех че е твърде висока цел, сама скочи в ръцете ми. Отчаяна, отегчена или просто й беше скучно не знам, но ми даде онова което исках, а именно себе си. А ние събрани от другите, опитващи нещо ново или създавайки нещо истинско, според мен, доста добре се справяхме(вече бях съзнателно влюбена и не ми пукаше, че е възможно да ме нарани).

Нова Година. Твърде многото алкохол взет заедно с нещо свито и изпушено набързо ли помогнаха или аз не издържах да не е моя не знам, но съвсем точно и ясно я попитах иска ли да е моето момиче. А тя защо прие, Господ да ме убие ако знам, но го направи. Изтрезнях аз след 3-4 дена и хванах първия автобус който можах и отидох да я видя, мина добре, но не дочаках да ида втори път…и за това се сети сам нали-бързо му дойде края, тя не беше точно ‘’почувствала’’ нещо, а аз чувствах и за двете ни. Пиех и плачех, пушех, мислех много дали бих могла да променя нещо. Звънях й и й пишех за да излея чувствата които вече засядаха на гърлото ми и ме задушаваха. Но да обичаш някого, който теб-не е като да чакаш кораб на летището. Виждах я, разбира се. Общи интереси и любими места, помагаше и че тренирахме един и същ спорт и се налагаше да се виждаме на турнири. Как да ти кажа…това че не искаше нищо общо с мен, помогна да се влюбя още повече. Също клише, но и също винаги вярно.

Но ето ме, след почти година, още тук, още влюбена в нея, а тя май за пореден път ме забравя с нови. Не знам какво прави, сега е от периодите в които не се търсим. Казах година, а дотук ти разказах за едва четири месеца.

14ти Февруари:
В една зала сме, един въздух дишаме, сигурно и това я дразни, седях за Бога, и пак се втренчвах в нея. Убедена бях че не ме понася и не иска да ме види, а аз за жалост-толкова влюбена в нея. Подава ми ръка от любезност, да ме поздрави, хванах я, придърпах я към себе си и я прегърнах колкото и да не й се щеше, не бяхме непознати все пак. На прибиране като минахме да хапнем с отбора, отново тя, от всички места където може да си вземе храна, тя е седнала там. Но добре, нали не сме непознати. ’’Здравей-Здрасти’’ и какво да си говорят двама познати. Чак за да си взема чао отидох пак до нейната маса и бях доста изненадана да получа доста продължителна прегръдка и малко след като тръгнах смс гласящ ‘’Липсваш ми’’. Как да повярвам аз, може да ти звучи много глупаво, аз също съм много глупава.

Започнахме да си общуваме по-често, сякаш нищо не е било, виждах я през месец-два. Започна ли да има чувства към мен, не знам, но ме целуна веднъж, после всеки път в който се видехме. Сега не съм я виждала от няколко няколко дни и ми липсва, видях я, отделихме си две цигари и малко мълчание, което както винаги, само по себе си казваше всичко. И ми липсва то. Да си мълчим на всякакви теми.
Сега обичам друга, не защото много искам, защото не съм от лудите които сами си причиняват болка, бях, завъртах забития нож, докато не излезе от другата страна, сега пораснах, малко по-умна съм от преди. Давам любов на друга. И моето момиче дава своята на друг.
Не си мисли, че не й казах, казах й че я обичам, скоро й го напомних-помислих, че може да е забравила.

Но да не бързам, има едни цели пет месеца за които не ти казах нищо.
През Март не съм я виждала, но го преживях, не я и чувах, но и това преживях
Април също не беше месец в който да съм я видяла повече от веднъж. Аз не я виждах често и да исках. Просто беше период в който загубихме контакт.
През Май ми честити рождения ден и контакт си открихме пак.
Върнах пожеланията през Юни.

А нататък все я намирах през лятото, изкарвах скритата любов от гардероба, обличах я и отивах да се изправя пред нея, за да открадна някоя целувка и забранена мисъл от нея. Много пъти я целунах без да докосна устните й наистина, много пъти я докоснах по душата и много пъти ме рани, много ме и излекува. Усмихвайки се и навеждайки глава, закърпваше раните и после режеше конците преди да са зараснали напълно. Да знаеш само колко е прескачало сърцето ми когато са се допирали ръцете ни. За нея на всеки съм разказала различна история, вече и аз не знам истинска има ли.
Тя разби сърцето ми.

Събра го, за да направи по-добър опит и успя.
Това е и причината след толкова сълзи, безсънни нощи и чужди ласки и кожа, аз да мога да кажа, че я обичам. Не е нещо с което да се гордее човек. Дойде, остави ме без нищо друго освен спомени и празни обещания и замина. Сега е в нечии други ръце, докато аз седя и редя думите, но нищо, тя знае, че никой ням да я има както я имам аз и знае, че никой не би могъл да я няма както аз.
Ако тя не го прочете, моля те, приятелю, кажи й че я обичам. Но й го кажи, така, че да ти повярва. На мен не повярва.