С няколко скалпа в задния джоб

Правят ме различна. Неописуема, нечестна суета и битка до кръв. Трябва да се следи само пътя на парите. Всичко става гладко. Толкова просто и елементарно. Не съм такава. Не бих прегазила труп на познат или приятел за нещо, което не мога да усещам.

Трябва да съм с кариера, защото съм на 30. Трябва вече да съм преминала школовка, сякаш под диктовката на Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад и да вървя с високо вдигната глава заради това, че нося скалпа на няколко човека, в задния си джоб.

Не мога да участвам в размазващата интрига на блатото, в което живеем. Винаги има какво да се каже и какво да се чуе и винаги има някой, който вече го знае. Пресмятания, предположения, разиграни предварително ходове. Шах и мат. Дори от това се изкарват пари.

Лобита, клюки, канали с информация, знайни и незнайни агенти и всички свирепи до лудост. Ако можеше да направим една схемичка над хората в София и на нея се означи всеки с кого е свързан, нямаше да може да прозират лицата отдолу. От толкова много линии, чертички, тиренца и пр.

Жалка паяжина с над милион оплетени жертви. Всички стават толкова еднакви, до неузнаваемост. Ценностите са принизени и еднакви. Няма багри, няма индивидуализъм. Някой беше казал, че пътят към звездите няма как да бъде равен – в нашата действителност всичко е водоравно.

Какви звезди? Всичко е в посоката на изкарването на пари. Понякога това значи и надолу. Това цапа. Непоправимо е и амортизиращо.

Аз искам да поема голяма глътка въздух, да усетя миризмата на мокра пръст и сняг, да почувствам онзи вятър, който ще донесе красивите неща, да разпери криле душата ми и да отпътувам.

А всъщност мога само за момент да погледна над тълпата, да се усмихна на нещо, по изключение и пак ще се върна в нея и вероятно ще се смеся . . . ами в такова време живеем. А в съня си ще виждам рицари, тучни поляни и безгранична любов.

„На този свят да бъдеш добър човек е много трудно, защото трябва да бъдеш много силен за да превъзмогнеш последствията.”