Така се чувствам след преживяното

Сама, отново, с болката от скорошна раздяла. Болка не за загубеното време, нито за мъжа, болка за мен самата. Надеждата, че този е различен, не е била така силна. Повярвах, защото беше изживял самия той болка. Сгреших, за кой ли път. Изживял да, но не и преживял чувствата. Дори и пред себе си той не е искрен и се залъгва.

Така и аз се залъгах. Звучи като оправдание. Сигурно и аз имам вина. Не мога да съм тя. За мен той не беше готов. Среща в неподходящо време. Опитах се да го спася от самия него, а мен от мене кой ще спаси. Кога ще спра да давам чувствата си? Не знам, едва ли ще се променя. Каквото и да имам в едно се убедих, без да съм обичана и да обичам, нищо не мога да свърша. Затварям се и дори не ми се говори с близките ми.

А съм не обичана и какво значение има дали обичам. Стоя пред екрана, знам, трябва да се заема с важните работи, но ми е тъжно и самотно. Единственото нещо, което искам е да не се събуждам утре. Студено е, но не от времето, студено е от вътре в мен. Главата вдигам, вглеждам се, опитвам се да се отърся, знам, така е редно. Уморих се.

А точно днес не е време за умора, трябва да работя здраво, да се усмихвам, да съм на линия, защото точно това се очаква от мен. Успявам да го правя, за сега, но трябва да продължа да го правя, как като съм тъжна и ми е студено, вътре в мен.

За кой ли път си казвам, живота продължава, и сама ще се справя, и нямам избор, но по дяволите не искам да съм сама. И винаги продължавам сама.