Едва на 19 съм, а вече се питам има ли смисъл от всичко?

На 19 години съм от среден по големина град. Предстои ме заминаване като студент в София. Не мога да се оплача от живота си. Материално съм осигурен-никога не съм лишаван от нищо. Случва се понякога и сам да си изкарвам парите като работя на частно. Но колкото повече раста, толкова повече губя вяра в живота. Нищо не е както трябва. Повечето жени са материалистки и е трудно да си намериш някоя сериозна. Имал съм връзки, но най-дългата е била само месец. Като характер съм доста различен от масата мъже-не съм от типовете които постоянно търчат подир жените, не се вълнувам от футбол и коли.

Въпреки че и на мен ми се носи славата на лошо момче, то смея да твърдя, че не всичко при мене е така. За разлика от наборите си се интересувам от доста неща и не гледам да се ограничавам откъм знания, въпреки че не съм бил от отличните ученици. Отделно мечтите ми не се свързват с това да ида на Слънчев бряг (няма лошо да се отиде, но не и това да ти е основната цел). Също така забелязвам, че повечето хора от обкръжението ми са готови на всичко за пари-някои стигнаха до там да спат с мъже за пари. Изобщо живеем в страшно фалшива реалност и ми се струва, че няма измъкване.

Колкото повече раста, толкова повече осъзнавам, че света е едно гадно място и, че истинското се губи. Вече ми е трудно да намеря нормални хора, които да не искат да те прецакат с нещо или да те използват за пари. С времето се научих да преценям хората, но вечно ли ще трябва да бъда на тръни и да внимавам за всичко. И аз съм вършел неща за които съжалявам после, но никога не съм се оставял на пороците и манията за величие да ме завладеят. Дали вечно ще се лутам, или ще открия пътя в живота.