На 19 съм и живея, но не съм жива вътрешно

Не знам как да започна, даже и защо пиша не знам, но ми тежи, а не знам на кого да споделя. От както се помня хората обичат да ме нараняват, разочароват и изоставят. Първите хора, които оставиха белег са майка ми и баща ми. Никога съм нямала семейство. Да, имах дом където да се прибера, къде да ям и т. н. , но ми липсваше грижа, любов, подкрепа. Нашите не се разбраха и се разведоха/може да се каже, че голяма част от живота си прекарах в съда/, имах период, в който живеех при баща ми, но около 12 се преместих при майка. И адът започна.

Майка ми винаги е обичала да налага гледната си точка, както и приятелят ѝ. Бях бита, наказвана, обиждана/курва, ще станеш проститутка, същия боклук си като баща си и т. н. /. Може би психиката ми е по-силна или просто ме е било страх и аз не знам, но бях готова да си отнема живота. Затворих се в себе си, спрях да говоря, изкарвах си болката върху себе си и някак излязох от живота, седнах и започнах да наблюдавам отстрани.

Слушах хората какво говорят, но никога не споделях гледната си точка. Имах няколко хора, за които давах сърце и душа, но те или ме предаваха, или ме оставяха, когато имах нужда от тях. Никога не съм била от лиглите, които търсят внимание или си разказват всичко. По-скоро бях свита, криех всичко, което чувствах/а и след като се самонараняваш не чувстваш нищо, само празнина/, мразех хората. Винаги съм искала да бъда обичана и да бъда ценена.

И намерих някой, който ме обичаше повече от всичко, но с годините болката ме промени, направи ме трудна за понасяне, за обичане, направи ме злобна, заядлива, горда и ината, направи ме студена, но той ме стопли. Но както винаги става в един прекрасен момент, тези твои любими хора, с тези красиви обещания, че няма да те оставят, а ти сляпо вярваш, защото си мислиш, че най-накрая си намерила някой, който няма да те остави и те те оставят. И така ме оставиха.

Тази година бях абитуриентка, а ме зарязаха преди най-хубавият ми ден. 3 години труд и накрая нищо. Не бях се самонаранявала от около 2 години и сега отново започнах. Не виждам смисъл в това да спирам, няма за какво, а и не искам. Уморих се да бродя из този свят и да търся любов. Уморих се да давам всичко от себе си и пак да не съм достатъчно добра.

На 19 съм и живея, но не съм жива вътрешно. Искам всичко да приключи и болката да спре. Нашите ме научиха на един много важен урок - никога не разчитай на някого прекалено много, а аз глупачката наивно вярвам, че ще намеря това, което търся. Не съм материалистка, бих дала всичко материално, за да съм щастлива и обичана. Но не мога повече така. Омръзна ми да се боря.