Семейството ми се разпада...

Имам чувството, че семейството ми се разпада. С мъжа ми сме от година и половина заедно. Всичко вървеше идеално. Имахме прекрасна връзка помежду си. Подкрепяхме се заедно и решавахме проблемите си заедно. Преди няколко месеца родих едно прекрасно момиченце. Но от тогава проблемите ни започнаха да се появяват и не можем да ги решим. Всеки ден и през ден се караме и не си говорим. Не очаквах, че за да създадеш семейство и да го запазиш в пълна хармония е толкова трудно.

На времето не бях добро дете и изкарвах майка си извън релси. Това е съвсем нормално за едно семейство с тийнейджър. Майка ми все ме кълнеше да имам не едно а две деца като мен, за да видя какво е. И клетвите й се сбъднаха. Детедо ми, макар и малко е много неспокойно. Постоянно плаче и денем и нощем. Не ме оставя за спя, да се нахраня, да се изкъпя, камо ли да отида до тоалетна. Постоянно съм с нея и се опитвам да я успокоя. Понякога ми се получава, но понякога и имам чувството, че плаче от инат. Започнах да не сдържам нервите си.

Понякога се случва в яда си да й се навикам, което това е една много грозна постъпка за една майка и не искам да го правя но и аз имам нужда от почивка и някой да ме замести поне за мъничко да си отдъхна. Мъжът ми не ми помага достатъчно. Чета книги за отглеждане на деца и гледам да спазвам стъпките в тях, чета и за ролята на бащата и там има много полезни неща в помощ на майката но той не поема инициатива в грижите.

Неговата грижа е да й се порадва за 30 минути и после тя като ревне и види зор веднага да ми я връчи в ръцете. Аз в последствие не мога нито да сготвя, нито да изчистя. Иска ми се поне веднъж той да ме смени през нощите. Да стане, да я нахрани, да й смени памперса и да я приспи, за да мога аз да се наспя. А когато му кажа, че не ми помага той започва да ми се оплаква и оправдава, че ходи на работа и се прибира уморен, че и той искам мъничко почивка.

Започнахме да се караме и все за едно и също и никаква промяна. Брат му пък започна да му говори, че аз не съм се грижила достатъчно с детето, че подходът ми е погрешен и, че той бил за съжаление. А аз, която съм далеч от роднините и приятелите си, нямам никаква подкрепа и помощ от никого, мен никой не иска да ме съжали. Едва ли не ме изкараха лоша майка. Чувствам се като затворник. Искам да оправя отношенията си с мъжа ми и да бъдем едно щастливо семейство, но не знам какво да направя и как да постъпя.