Тъжна и много отчаяна

Здравейте!
Реших да ви потърся, поради своите проблеми напоследък...просто имам нужда да споделя с някой, проблема си и да ми даде съвет, как мога да се справя с него. Наистина започнах да се отчайвам от положението си...

Не знам откъде точно да започна...но все пак ще се опитам да е точно от самото начало...Аз съм едно 18 годишно момиче...живея в малък град...доста беден, и пропаднал мога да кажа..няма пари...няма и работа...нищо няма...мъртъв град! Но като нямаме друг избор, с родителите ми сме принудени да живеем тук. И така, ето я и моята история.

Още от много малка бях унижавана и подценявана..още от както бях на 5-6 години мисля че се е зародил този проблем. Причината е, че още оттогава бях много притеснително и свито дете. Стоях все настрана, не ходех често при останалите си връстници, чувствах постоянен срам и притеснителност и децата повечето ми се присмиваха заради това.

Израснах сама. Имам по-голям брат от мен с 10 години.. Родителите ни ни отгледаха съвсем сами, без никаква помощ от баби и дядовци или някакви други роднини..съвсем сами ни отгледаха с много мъка. Мога да кажа, че нямах нормално детство. Както казах, баба и дядо не ни гледаха. Не сме били много близки през всичките тези години, даже мога да кажа, че съвсем малко се познавахме. Само от време на време, след като поотраснахме малко, са ни водили на село за да ни видят...но само дотук.

Майка ми не говореше много с родителите си - бях скарани поради може би лоши взаимоотношения,не знам точната причина. Може би и затова не ни водеха често при тях с брат ми като малки. Нейната майка почина скоро, преди месеци, и остана само дядо ми там на село.

А на баща ми родителите също починаха. И двамата бяха болни от рак. И така се получи - не получаваме помощ от никъде и никой. Та да се върна на моят проблем. Още в началното училище, преди да отида да уча в гимназията ми се подиграваха, заради това че бях срамежлива и притеснителна и не бях нахална като тях. Имах си тогава приятелки няколко, които бяха известно време с мен, но накрая се оказа, че е било само, за да ме използват. И накрая ме зарязаха и си останах съвсем сама. После влязох в гимназията с надеждата, че нещата ще се променят. Но нищо не се промени. Даже стана и по-зле. И тук ми се подиграваха и малтретираха - унижаваха ме, говореха зад гърба ми, държаха се супер зле с мен.

Вече 4 години е така и досега продължава това. Реших да споделя с родителите си, но те не ме разбраха и ме обвиниха, че сама съм си виновна за положението в което съм. Говорили са с класната ми, а тя и с класа даже е разговаряла да не се държат така с мен, но това спираше само за известно време и после пак продължаваха. Коментират всяка моя дума, всяко мое движение, правят ме на ненормална дори. Опитвала съм се даже да се заговоря с някой, но те ме отбягват или просто не ми обръщат внимание...

Вече не знам какво да правя - чувствам се ужасно потисната. Това го търпя, както казах, вече 4 години и не мога да го променя. Може би не съм попаднала на подходящите хора за съученици...не знам...не знам и в кой вече да търся причината. Дали в себе си или в родителите ми, които никога не са ме подкрепяли. Още от малка ми се карат за всичко - всяка моя стъпка е поредната грешка за тях...Не съм виждала подкрепа за нещо, което правя. Старая се да съм добра ученичка..и винаги съм го правела - нито пуша, нито пия, нито пък по дискотеки ходя, нито пък и с приятелки съм излизала.

спомням си веднъж ,когато бях поканила една приятелка у нас...и майка ми вдигна скандал като разбра...за нея все едно бях направила престъпление...казваше ми че не била приятелка за мен и такива неща...за нея никой досега не е бил подходящ приятел за мен! (.....Винаги се е държала така...може би за да ни предпази с брат ми... но точно, защото ни пазеше толкова сега не можем да се оправяме сами...Не знам вече какво да правя...много се отчаях...чувствам се като една развалина....напълно ме пометоха и разбиха всичко в мен...не ми остана вече нищо....нищо за което да се хвана...около себе си изградих три пласта стени,които да не позволяват на околните да виждат развалината в мен....сложих си маската за да се правя че всичко е наред.......а всъщност нищо не е !!!!! Омръзна ми вече! Усещам че губя сила...и отчаяно имам нужда от помощ...от това някой да ме разбере! И точно това беше причината да ви потърся...

Чувствам се сама...нямам приятели...никой не ме уважава....срам ме е дори и докато вървя по улицата..( , а по някой път ми се струва че от всичко вече ме е срам...Преди време се регистрирах в няколко сайтове за запознанства и открих хора като мен, с които си пишем...но те са от различни градове и само си пишем, но не можем да се срещнем на живо или да излизаме а и повечето от тях се оказаха и те използвачи и лъжци...Направих си и фейсбук и там също се запознах с доста хора ,но и те са от други градове а някои и от други държави..Не познавам други хора от моя град, които си нямат приятели и ми е много гадно...

Опитвала съм да намеря, но не можах...Ужасно ми е зле....писна ми от толкова използвачи ..от хора които се държат двулично и лицемерно с мен,само за да ме използват...и после да ме зарежат...цял живот ме използват...може би защото съм прекалено добра...защото не смея да се защитавам...мълча си когато ме обиждат...а ако пък се обадя ще стане и по-зле....тези от моя клас наистина са много злобни и не знам докъде може да стигнат...(( Писна ми от тази самота! Писна ми от тази болка..която тая вътре в себе си! Бих искала да променя нещата...но вече не знам как...отчаяно се питам как...Моля ви, помогнете ми!