Самонаранявах се, за да притъпя душевната болка

Не знам как и откъде да започна с историята ми,но казвам се Ванеса,на 17 съм и никак не съм щастлива с живота който живея. Да, има и по-страшни съдби от моята, но това е моята история. Майка ми и баща ми се разведоха когато бях на 5 години.

Всъщност като се замисля така и не разбрах причината защо се разведоха. Просто една сутрин баща ми се прибра пиян и наби майка пред очите ми и тогава започна истинският ад. Оттогава съм премятана от апартамента на баба и дядо (на баща ми родителите) в на майка апартамента и обратното.

Общо взето баба и дядо, който са родители на баща ми ме отгледаха. От около 7-8 годишна съм по съдилищата до сега включително още едно дело което ме очаква. Намразила съм съдилищата. До 12 годишна възраст живеех при баща ми и неговите родители но майка ми реши да води дела и да ме вземе при нея.

До май тази година живях при нея и дългогодишния и приятел,който предполагам не ме е харесвал изобщо.Като се замисля нищо добро не видях от тези 5 години в които живях при майка. Успеха ми падна, защото тя не се интересуваше от мен да не кажа изобщо.

Доста шамари съм изяла не само от нея ами и от него, безброй кавги, конскота и т.н защото те искаха ''съвършената'' дъщеря а това просто не е възможно. Не може да искаш а на среща да получаваш нищо. Всъщност получих много. Разбити нерви, страх от това да се прибера в собствения си дом. Бяха ме докара до ръба на нервна криза.

Бях депресирана, нямах желание за нищо,нещата,които преди ми доставяха удоволствие вече не ми. Бях се затворила в себе си и живеех в един мой си свят където никой не можеше да ме нарани.Но все пак болеше пък и собствения ми баща години наред не ми се обаждаше дори и за рождените ми дни и просто това ми идваше в повече и прибегнах към самонараняване.

Рязане и горене да бъдем по точни. Почти две години това беше моят начин да изразявам душевната си болка. Тогава за първи път ми разбиха и сърцето и нещата се влошиха.Не бях на себе си и отдавна бях загубила това което бях и се бях превърнала в нещо в което никой не иска да се превръща.

Човек с разбити мечти,разбито сърце, разрушени нерви, без бъдеще и с тъмно минало. Намирах освобождение в рязането. Някак си когато се режех и ме болеше не можех да мисля за нищо друго освен за това и това беше хубавата част защото за момент се чувствах сякаш наистина струвах нещо и че бях жива.

Това чувство ме запази жива.Да имала съм и мисли за самоубийство но може би съм нямала куража да го направя.И тук идва частта в която ще разкажа за човека, който ме спаси и ми помогна.Човека заради когото избрах да поема дългия път към това да се оправя и да стана нормална отново.

Този човек е моят най-добър приятел. Няма да споменавам името му. И така той ми помогна в момента съм в процес на възтановяване. Не съм се рязала от 5 месеца. Но истината е че никак не му беше лесно с мен. Винаги съм била труден характер но той не се уплаши и не се предаде и така с негова помощ успях.

Това само ми показа колко държи на мен и колко ме обича и той беше първият човек в живота ми който и досега не ме е разочаровал и аз съм много благодарна на Господ че ни срещна. Без него нямаше да успея. И тези който прочетат историята ми може преспокойно да ме нарекат ''изрод'',''душевноболна'' и т.н.

Но аз ще ви кажа нещо. Не ме познавате,не знаете какво е да се чувстваш така нито пък да си прекарваш нож през кожата и честно казано това не го пожелавам на никого.Това което аз съм правила не ме прави слаба напротив.Защо ли?

Защото никои не би издържал и минута в моите обувки и би си пръснал мозъка по стената.''Това, което не ни убива ни прави по-силни'' по скоро за мен е ''Това, което не те убива разрушава белите ти дробове, обезводнява очите ти и те оставя в 4 сутринта лежейки на пода молейки се да не си жива''. Та както и да е това беше моята история