Родителите са единствените хора, които са с нас от самото ни раждане. Тези, които са ни създали, грижили са се за нас, когато сме били безпомощни пеленачета, които са ни отгледали, възпитали, помогнали в живота. Тези, благодарение на които сме се превърнали именно в тези, които сме.
Да загубиш родител е едно от най-тежките неща. За жалост е нещо, което се случва на всички нас. Нормалният ритъм на живота е майките или бащите ни да ни напуснат, когато са на преклонна възраст. Невинаги обаче животът действа по този начин. На някои им се налага да се сблъскат със смъртта на най-близките си хора в ранна детска възраст, на други – в младините си. Без значение кога се случи, винаги е трудно.
Смъртта на родител несъмнено е непреодолима. Това, което се случва с времето, е, че свикваме да живеем без тях. Не е лесно, нито приятно, болката не е по-малка. Просто се променя.
Не бива да поставяме граници на скръбта си, нито да се чувстваме сякаш страдаме по нетипичен или „ненормален” начин. Мъката е много личен процес, през който всеки преминава сам и по различен начин. Трябва да се приготвим за всички усещания, които ще изпитаме. Когато раната е съвсем прясна, ще бъдем в шок. Подсъзнателно няма да можем да приемем случилото се, ще отричаме, че е възможно и дълго време ще мислим, че е сън. Когато приемем, че не е – тогава е най-тежко. Малко по малко разбираме, че любимите ни хора няма да се върнат никога повече при нас.
Първоначалният шок се трансформира с депресивност. Осмисляне на факта, че случилото се е безвъзвратно. Да се плаче е нормално, емоциите не бива да се потискат. Да споделяш болката си е нормално. Има и хора, които предпочитат да изживеят мъката си сами със себе си и да не споделят. А усещането, че никой не те разбира, също е нормално. Дори тези, преживяли същото, изживяват мъката си различен начин.
Да загубиш родител на млада възраст е трудно. Немислимо е да си представиш, че най-близките ти хора ще пропуснат важни неща от живота ти – че няма да видят дипломирането ти, бъдещия брачен партньор, внуци и правнуци. През първата година критикуваш живота, че отнема близкия ти толкова млад. Понякога хората развиват и тежки депресивни и панически разстройства, за които е необходимо да се търси консултация от психолог, терапевт или дори психиатър.
Чувството на печал е нормална реакция, която не трябва по никакъв начин да бъде потискана. Всеки изживява емоциите различно. Не бива да се самокритикуваме, да отричаме страданието си или да го прикриваме. Да го приемем и да си позволим да го изживеем е най-сигурният начин, че ще с времето ще свикнем да живеем с него.
Чувството на вина е нормална реакция. Понякога се критикуваме, че ние продължаваме да живеем, а родителят ни – не. Този период също с времето отслабва и малко по малко отшумява.
С времето емоциите стихват. И макар и болката да не намалява, то не бива да забравяме, че тя ще е вечно с нас. А ние трябва да продължим въпреки нея. Защото вечна е и любовта на близките ни към нас и нашата към тях.
