Обичам истински двама

Ще започна така - имам дълга връзка, вече 6-та година караме заедно с мъжа, който смятах, а понякога и още смятам, че е любовта на живота ми. Запознахме се още, когато бях ученичка, а той - току що завършил. Първата година и нещо нещата бяха прекрасни - държането му беше мило, но не захаросано, угаждал ми е винаги /при все, че аз никога не съм била от тези жени, които искат да им тичат след дупето/, грижил се е за мен. Към втората година започна да ходи на фитнес.

Затвори се в себе си, започна да не споделя, да мълчи повече, при все, че и по принцип е мълчалив. Стана рязък, импулсивен на моменти, агресивен вербално без причина. Винаги правех компромиси, гледах да прощавам. Но той не се промени. Стана егоист, тих, затворен, правеше си каквото поиска /не ми е изневерявал/, но имаше и своите моменти, в които се държеше прекрасно като преди, нещата вървяха и прочие. Що сълзи изплаках от тези му променливи настроения, само аз си знам, но бях убедена, че няма да се предам заради скандали.

Опитвах всеки път да обясня тихо, като на човек и със спокоен тон как се чувствам, че нещата са болезнени за мен, че се чувствам пренебрегната, но той приключваше бързо разговора с довода, че съм била луда. Станах студентка, а оттам дойде и белята. Запознах се с един колега, който чисто визуално беше идеалът ми за мъж. Оказа се, че аз също го привличам доста. Бях му казала, че нещата с приятеля ми не вървят, защото го възприемах като другарче, на което мога да поискам съвет и да споделя, но той реши да се възползва и една вечер, докато пиехме кафе, просто ме целуна.

Аз се отдръпнах, казах му, че не е редно, че съм обвързана. Той обаче ме целуна втори път и тогава нещо се отприщи в мен. Цяла вечер не можахме да се откъснем от целувките един с друг, но нищо повече. Бях гузна после и едва ли не се мразих за това, но реших, че повече няма да се повтори. На следващия ден по телефона с приятеля ми се скарахме жестоко заради абсолютна глупост, той избухна и ми каза, че не желае да сме заедно вече.

Плаках, молих го, звънях, защото не бе в града, но кой не ми даде шанс. Имах работна среща с колегата си по-късно през деня, нямах избор и отидох разплакана на срещата. Той, като ме видя, ме попита какво става. Изслуша ме, признах му как са ме зарязали, колко ме боли и той просто заряза всичко и започна да ме успокоява, наля ми вода, даде ми кърпички. Говорихме много, по едно време, когато вече бях по-добре, той понечи пак да ме целуне, аз, замаяна и объркана - му позволих.

Изпитвах непреодолима страст към него дори в онзи момент на мъка. От целувките се стигна до секс, който беше божествен, въпреки моето явно неудобство. Рекох си, какво пък, зарязаха ме безцеремонно, един път и аз ще постъпя безотговорно. Накрая вече съжалявах, но не го показах. Колегата ме изпрати да се прибера, но малко по-късно ми звънна вече бившият ми приятел. Беше размислил, искаше да се съберем. Извини се.

Никога преди не сме били в такава сапунена ситуация, за разлика от други двойки. Съгласих се, защото чувствата не умират за дни или часове, обичах го все така силно. Казах си - каквото било с колегата, било, утре го режеш и продължаваш връзката си. Да, обаче, когато опитах да отрежа колегата деликатно, без да разкривам, че съм отново в старата връзка, който вече беше доста хлътнал, прие го зле, крещя, викаше, но без да обижда или нагрубява.

Онази красива мъжка агресия, породена от нежеланието да изгубят любовта, когато тя си отива. Оставих го тогава сам, тръгнах си, но след известно време го потърсих, за да се извиня. Виждах го всеки ден, мислех за него на лекции и не можех да продължавам така. Как превъртях така играта, не знам, но започнах връзка и с него. Едновременно с другия. И никой не знаеше за отсрещната страна.

Това продължава две години и половина. Все опитвах да отрежа колегата, да го разкарам, да прекратя това безумие, от което страдах аз, а можеха и те да пострадат емоционално, но не можех. Открих, че лудо обичам и двамата - с времето така се бе получило. Държа да отбележа, че нито един от двамата няма пари, дори са под средното ниво като доход. Не ме влекат заслуги, връзки и облаги и към двамата. Любов е, за жалост, защото ме убива отвътре, разяжда ме. Не ме е страх да остана сама, страх ме е от това как ще ги нараня и двамата, ако им призная, защото виждам, че е обичат истински.

Боли ме да причиня страдание на който и да било от двамата, ако отрежа само единия, също така. За да напусна единия или и двамата, трябва да не ги обичам вече. Но това не се случва. Още по-лошото е, че дългогодишния ми приятел скоро ми предложи брак. Неговото отношение, онова студеното, понамаля, промени се към по-добро, но всеки ден откривам несъвместимости в характерите ни, откривам, че ми липсват елементарни неща като ласка и смях, защото той е по-сдържан и студен тип човек. И въпреки това му казах "Да".

Не можех да го съсипя и да убия всичко в него, като му откажа пред близо 20 души, докато е коленичил и ме гледа влюбено. Знаех, че не бива, че не го усещам така, въпреки че го обичам много, но не можеш да потъпча мъжкото му его така. С колегата сме много близки, той е пълна емоционална противоположност, с него се чувствам също толкова емиционално и физически защитена, но мога да му споделя всичко, за разлика от на дългогодишния ми приятел, колегата ще ме изслуша и разбере.

Имаме еднакви вкусове с втория, докато с първия - далеч не съвсем, а и той се държи понякога горещо, понякога - все едно изобщо не го е еня. Чудя се как да постъпя, отлагам разговорите за сватбата и плановете във времето под различни предлози, а самата съм в неведение. Обичам и двамата. До болка. Не е заради секс или нещо подобно - не съм толкова сексуална, нямам незадоволени апетити и страсти и затова да съм с двама едновременно.

Просто не си представям света без тях, но знам, че не мога вечно да ги имам заедно. Каквото и да избера, ще ме боли и ще съжалявам, но гледам щетите да са най-малки и за тях, и за мен. Сама съм си виновна, но всеки прави грешки, нали? Моля, помогнете ми, хора всякакви - дано сред вашите съвети намеря своя отговор!