Чувства, разпръснати върху белия лист...

От доста голям период от време се чувствам объркана. Определено не живея живота, който искам. Нещо някъде не е наред. Мечтите ми са почти изгубени. Чувствам се като вещ забравена в дъното на някой прашен рафт. Ненужна вече, излезнала от мода, непотребна. Скоро ставам на 18, а действителността около мене ми носи само тъга.

Чувствам се самотна, несигурна, губя се в красивото си минало. Надявам се за бъдещето. Ставам, движа се, храня се, правя всяко едно движение по инерция и дори не забравям коя съм. Сякаш съм кукла на конци с изгнила душа. Разврата на времето ми не ме забавлява. Търся истинското.

Копая на дълбоко, за да намеря уважението, обичта, доверието, вярата, отдадеността. Вярвам, че ги има и ще умра с вярата си в доброто. Кое е по-добре да носим, кое ще остави дълбок спомен в душите ни - искрената усмивка или дълбокото деколте на блузата ни? Защо ни е страх да признаем чувствата си?

Защо следваме робски егото си? Защо непрекъснато критикуваме, обвиняваме и танцуваме непрекъснат танц със злобата? Защо унижаваме и пренебрегваме ценностните неща и се радваме на нови обувки, вместо на нова книга? Защо се бъркаме и интеречуваме от чужди животи, когато нашият прилича на чиния със спагети?

Защо търсим в сексът любов? Защо не ценим? Защо не пазим? Защо не уважаваме? Защо не познаме и не обичаме себе си? . . . Светът, в който живея, ме е хванал в мръсните си ръце и петни бялата ми душа. Черна, тя щастието няма да опознае. . .