Баща ми се самоуби

Здравейте!

Пиша тук защото ми е трудно да споделям за това, което ме мъчи пред когото и да е било, а предлаганата тук анонимност е малко или много предразполагаща.
Честно казано не знам откъде да започна.

Имах трудно детство като малка, тъй като баща ми беше алкохолик и нерядко имаше пиянски скандали вкъщи с майка ми, включващи крясъци, заплахи и размахване на огнестрелно оръжие.

Бях малка и не разбирах напълно какво точно се случва. . представях си, че сме герои във филм и може би това детско въображение ми помагаше да се справям със случващото се. Докато един ден не се случи най - лошото.

При поредният скандал, баща ми се самоуби. Все още си спомням мириса на кръв примесен с алкохол и барут.
Това се случи преди 5 години, когато бях 14 годишна.
След случилото се се затворих в себе си. Мъката ме убиваше. Започнах да страня от хората. Мълчах.

Нямах никакво самочувствие. Страхувах се от хората. Най - вече от мъжете. Видех ли мъж по улицата срещу мен, пресичах на отсрещната страна. Излизанията ми навън сред хората бяха своеобразен кошмар.

Мразех съучениците си за това, че са толкова весели, смеят се постоянно, че са безгрижни, докато аз потъвах в собствените си чувства.

Малко по малко започнах да се взимам в ръце. . все пак трябва да съм силна, най - малкото заради моята майка, която след случилото се рухна. Бях и съм нейна опора. Поне се опитвам доколкото е възможно.

Малко по малко се съвземам след случилото се и неговите последици от рода на осъждане от чуждите хора. Нулева толерантност, обвинения. . прекъсване на отношенията със семейството на баща ми, които обвиняват нас за смъртта му.

Само че последиците от това все още ме преследват (няма и как иначе да бъде).
Не мога да създавам трайни връзки с хората. Когато видя, че някой иска да ме има в живота си, аз правя всичко възможно да го отблъсна.

Не мога да споделям. . всъщност мога, но когато споделя за това, какво ме мъчи, не чувствам облекчение. . чувствам се слаба и уязвима пред човека, на когото съм споделила.

Предпочитам да си сложа маска. . да се усмихвам когато съм тъжна. . да се смея когато ми се плаче.
Всичко това ме плаши. .
Хората сме социални животни и имаме нужда от хора. . от човек до себе си, а аз някакси бягам от това нещо, дори да усещам нуждата от него.

Ще ви бъда благодарна, ако ми дадете някакъв съвет или насоки как да разруша стената, която създавам около себе си, и която става все по - висока и дебела.