Не знам колко още ще издържа така

Здравейте!
От доста време чета историите тук и част от тях ми се струват измислени, но други са доста реални. Все се каня да напиша и аз своята история, но до сега все не успявам да събера кураж.

Може би някои от вас ще си кажат след като прочетат историята ми “Тази въобще не осъзнава ли, че няма проблем и че живота и е прекрасен. Много хора мечтаят за това, което тя има. “ – Да знам, че има много хора, които гладуват и чиито живот е много по-труден от моя, но за мен лично проблема ми си е труден за разрешаване, за това пиша тук и моля за съвет. Благодаря предварително на всеки, който ще напише мнението си.

Е това е моята история. Аз съм студентка в чужбина. Заминах с приятеля си (и той е студент в същия университет, в който и аз). Много го обичам, и не мога да си представя живота си без него, но напоследък нещата не вървят никак добре. Той се разболя и се налага за определен период от време да влиза за по една седмица в болница.

В този период обаче той е много слаб и трябва аз да поема грижите за него. Да му готвя, да чистя, да му помагам и най-важното да гледам да не се разболя, защото неговата имунна система е доста слаба сега и един обикновен вирус за него може да е много опасен.

Аз много внимавам да не се разболея и правя всичко по силите си да остана здрава. В края на тази година ще приключи лечението и ще се оправи, но мисля, че аз не мога да се оправя. Аз не съм физически болна, но психически съм срината. Не се смея вече, вечно съм тъжна и освен това доста често забравям разни важни неща.

Както казах съм студентка и имам лекции от 8 сустринта до 18. 00 вечерта 4 дена в седмицата, имам да пиша проекти, да изнасям презентации и да се подготвям за изпити, което отнема много време. Освен това ходя и на работа, за да има от къде да изкарваме пари, за да се издържаме. И през свободното време трябва или да пазарувам или да тичам до болницата при него, за да не е постояно сам.

Нямам свободно време, което мога да отделя за себе си. Лятото не можах да си почина, защото трябваше да тичаме по различни болници, за изследвания и резултати. Всеки ден рева, защото много трудно издържам на напрежението.
Нямам как да му споделя на него, защото може да се разсърди. Или да се притесни много, а както той сам казва „Сега ми трябва много спокойствие“.

Ще се побъркам, защото към всичко това се намесват и изреченията, които чувам от него и от родителите му доста често и честно казано не са ми никак приятни. Неща от сорта на „Трябва да останеш здрава/ Внимавай да не се разболееш. /Прави това и това, за да не се разболееш. “ – постоянно повтарям, че правя всичко, което мога, но имам чувството, че понеже съм по-малка от него и всички мислят, че съм невнимателна и че не ме интересува много.

Всички мислят, че трябва да ми дават акъл и да ме учат на някои неща. Да, разбира се, че разбирам, че искат да помогнат, но това е грешният начин, защото ме карат да се чувствам изключително некадърна и да смачква като самочувствието ми така и мен самата. Имам чувството, че не могат да разберат, че на мен също не ми е много приятна ситуацията.

Искам да изкарам хубави оценки в университета и да завърша с хубава диплома, но ако продължава така ситуацията не знам колко ще успея да издържа. Гледам през всяка свободна минутка да уча, защото иначе ще изпусна материала и после няма да мога да наваксам.
Моля ви, дайте ми съвет. Как да спася себе си? Как да върна силната си психиката обратно?

П. С.
Само да кажа, че няма как да кажа нито на него нито на родителите му, че това ме съсипва. На него не мога, защото е болен, а на родителите му няколко пъти опитах да кажа с лек намек, но не разбират. Ако им кажа директно ще ми се разсърдят. Много обичам приятеля си и не искам да се разделям с него.

Почивка в близките няколко месеца не виждам да мога да си направя.

Пиша тук, може би и защото нямам на кой да споделя, да си излея мъката и да ми олекне така.