Приятелят ми почина. Как до продължа без него
редакция:
АнонименНовак
Преди месец приятелят ми, с който бяхме заедно близо 2 години, почина. Всичко стана толкова неочаквано. А беше само на 21. Не знам как да продължа. От тогава не съм ходила на училище, дори не искам да се срещам с хора. Майка ми се опитва да ме мотивира с това, че това ми е последна година и трябва да се фокусирам върху уроците, но това още повече ме демотивира.
Обичам го толкова много, а дори не можах да се сбогувам с него. Опитвам се да бъда силна и да не плача, но просто не издържам. Ако бях отишла с него, той нямаше да се качи в онази кола и нямаше да се случи всичко това. Не мога да спра да се обвинявам. Чувствам се безкрайно виновна.
След деня на погребението не мога да събера сили да отида на гробището. Всички спомени ме връхлитат - майка му, която не спираше да плаче, затворения ковчег, снимката му. Сънувам го почти всяка вечер. Зле ли постъпвам спрямо него като не отивам на гроба му? Защо трябваше да се случва това? Как до продължа без него? Дали някога ще мога?
Обичам го толкова много, а дори не можах да се сбогувам с него. Опитвам се да бъда силна и да не плача, но просто не издържам. Ако бях отишла с него, той нямаше да се качи в онази кола и нямаше да се случи всичко това. Не мога да спра да се обвинявам. Чувствам се безкрайно виновна.
След деня на погребението не мога да събера сили да отида на гробището. Всички спомени ме връхлитат - майка му, която не спираше да плаче, затворения ковчег, снимката му. Сънувам го почти всяка вечер. Зле ли постъпвам спрямо него като не отивам на гроба му? Защо трябваше да се случва това? Как до продължа без него? Дали някога ще мога?
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest
Подобни Истории
Рейтинг
4.1
Общо гласували: 7
53
42
32
20
10
Дай твоята оценка:
Коментари
Бих искала първо да изкажа изкажа съболезнованията си за приятелят ти.А след това да ти кажа, че те разбирам. Наскоро ми се случи подобно нещо. Загубих дядо си внезапно. Дойде ми като пълен шок. Но няма да ти обяснявам подробности. Бих искала да ти споделя, че обвинението го има и при мен..че не ходех да виждам дядо по-често, макар да се виждахме веднъж на месец, можех много по-често. Близки ме посъветваха това чувство за вина да го потуша някак си, защото ми вреди. Защото реално не сме виновни за нещата, които се случват и за които нямаме силата да спрем. За гроба също те разбирам. Аз след погребението също не съм ходела. Сега със семейството ми ще хдим за 40 дни. Но сама още не мога да се престраша. Предполагам обаче че и това ще отмине и ще събереш смелост да го посетиш на гроба му. Искам да ти кажа нещо което аз направих след погребението и вече се чувствам по добре. Тъй като обичам да пиша, реших да му напиша писмо.Писмо в което пиша всичко което ми тежи и всичко което имам да му кажа. Надявам се това да ти помогне. Знам че част от теб е умряла в деня в който си е отишъл. Но трябва да продължиш напред, за да е щастлив той, че си силен човек. Ти би искала същото за него, нали? Да успява, да не се отказва, да е силен, да се бори със страховете си. Всички имаме страхове мила, някои нелогични, други излишни, трети съвсем нормални имайки предвид обстоятелствата. Но в повечето случаи се оказва, че страховете си мислим че ни пазят, а те всъщност ни пречат. Бъди смела..освен училището, измисли си стимул, някаква страст, която досега не си сещала че можеш да развиеш, или все я отлагаше във времето. Какво обичаше той в теб? На кое ти се възхищаваше? Помисли и съм сигурна че ще стигнеш до отговор. Прави всичко което той обичаше в теб,защото те гледа и би искал да си това което беше когато той беще физически край теб. Надявам се поне малко да съм помогнала със съветите си, макар да знам че всичко което човек си мисли, и което му казват хората са две различни неща. Вярвай в себе си. Дай си време. Ако ти се плаче- плачи. Ако ти се вик - викай. Ако имаш нужда да му кажещ нещо- напиши му го, или му го кажи на гроба. Както го почувстваш. Но не се отказвай от живота. Никога. :)