Как да я забравя? Как да продължа напред?

Здравейте,

дори не знам как да започна. . от къде да започна. . наистина нямам идея как да постъпя. . какво да правя, какво да направя, как да продължа. .

Всички започна преди около 5 години. . Това е от онези връзки, които са започнали от разстояние. Аз съм в Германия, тя беше в България, запознахме се в интернет. Познаваме се от 7 години вече, но "искри" прехвърчаха така да се каже между нас преди около 5 години. Пишехме си, опознавахме се. . И един ден си казахме, че се харесваме. Бях я опознал доколкото мога от разстояние, тя беше човекът, с който искам да опит. Искам да оставя всичко и просто да се впусна в това "приключение". . Тя беше в 12-ти клас, нямаше как да стане бързо, изискваше се време и търпение. Първоначално бях готов да захвърля целият си живот тук и да се върна обратно в България, само и само да бъда с нея, но се замислих. . Сетих се нещата, които ми е разказвала за семейството си, как не върви, как иска да се махне от там и й предложих, тя да дойде тук. . Съгласи се, бях много щастлив, че се съгласи, въпреки, че не се бяхме виждали. .

Общо взето беше голяма глупост тогава. . Така като се сещам наистина е било абсурд. Прибрах се 2 месеца по-късно, видяхме се, нещата се развиха, както очаквахме и се върнах обратно, но с нея. Аз си имах работа, на нея й отворихме малка фирмичка за почистване, но не тръгна, както очаквахме и я затворихме. Поработи малко, но нямаше постоянна заетост.

Тъй като за тая работа не й трябваше немски, почти нищо не знаеше. Записахме я на курст по немски, след това на друг, следващ и така няколко, докато не започне да се справя горе долу. Беше невероятно, разбирахме се, обичахме се, докато. . Не каза, че иска да си ходи. Не се чувстваше добре тук, близките й бяха далеч. Искаше да си е там, да си е при тях. Казвах й, че няма да е лесно, бил съм и аз сам в държава, където нямаш никого, всички са далеч и е гадно, трудно. Някак си решихме да останем, бяхме се разбрали да потърсим пак работа и ако до лятото не се намери да се връщаме заедно.

Не се намери, но останахме, беше казала, че няма да взима емоционални решения. . Но при мен беше късно всякаш. . Живеех с мисълта, че тя един ден ще си тръгне. . Исках да излизам с нея, да правя всичко с нея, но мисълта, че тя един ден ще си тръгне ме убиваше, убиваше и желанието ми. Не споделях с нея, не говорех с нея. . Станах студен към нея, държах се грубо и тя не заслужаваше това. Имаше и други разговори да се разделяме, че няма смисъл, но молех отново и отново да пробваме пак и пак, но всичко оставаше на приказки само, след има-няма месец старата песен на нов глас. Бях глупак. . Започнах да се убеждавам, че ще й е по-добре без мен. .

Исках да е добре, да е щастлива, казвах си, че аз съм свикнал да съм сам, да ми е гадно и че няма нужда и на нея да й бъде. . След многобройни избягвания на сериозни разговори седнахме и поговорихме, решихме да се разделим. Остана още 2 седмици при мен докато се изнесе. През тези две седмици не си говорехме почти, дори не можех да я погледна. Прие всичко толкова безразлично, всякаш само това чакаше, всякаш нямаше търпение да се разделим. Дори когато я изпращах думичка не си обелихме, аз гледах в земята, тя ми говореше някакви неща, но аз не я слушах. Бях убеден, че си има нов. Излизаше и се прибераше късно, понякога не се прибираше. Казвах й че й имам доверие, но не беше така, съмнявах се. Беше нормално, преди са ми изневерявали и са ме оставяли заради други. Опитвах се да не се съмнявам, но не успявах. С държанието ми към нея, може би убих всяка капка чувства, които е имала. . Разделихме се. . Тръгна си преди 2 месеца. Бяхме 4 години заедно. 4 години живяхме заедно. Тя ми беше смисъла, имах мечти, мечтаех тя да е последната. Обичах я, обичам я, до последно не съм се съмнявал в чувствата си. Това беше единственото нещо, за което никога не съм се съмнявал. На няколко пъти идваше до в къщи да си вземе останали неща, тя като влезеше, аз излизах. . без да поздравя, без да я погледна. . Веднъж седнах, гледах земята, после я наблюдавах. . Нищо не казах. . Очите ми се насълзиха. . Не можех да спра сълзите просто. . Такава болка, приседна ми, болеше и бях гневен в същото време, голям рев падна. . Мина. . Всеки ден се убеждавам сам себе си, че така е трябвало, че няма смисъл да се тормозя, че трябва да продължа напред. . Онзи ден пак идва, слязох да й помогна, каза, че не е сама и ме глождеше да видя с кого е. . Излязох и там имаше мъж, погледите, които си разменихме ми казаха, че това е новият й, дистанцията която спазваше, държанието. . Бях сигурен, че е нов. Но след това изникнаха въпросите дали е нов? Или стар? Дали не съм бил глупак просто? Средство?

Няма значение. Промених бъдещите си планове, обмислих всички възможни варианти само и само да се разсейвам, да не мисля за нея. . След като ги видях заедно, отново се разплаках от яд, от тъга, събрах всичко, което й беше останало, всичко, което ми напомня за нея, изхвърлих го, мислех, че ще помогне, но не помага. . Леглото, стените, местата навън, всичко ми напомня за нея. Не виждам смисъл, не знам как. . Не знам какво да правя с живота си. . Как да продължа напред. Какъв е смисъла да продължавам? Нямам желание, нямам сили. . Стоя и си мисля за нея. .

Реших да напише в текст документи всички неизказани неща, пратих й го, каза ми, че не е стар, а нов. Изявих желание да си останем приятели, но не знам дали ще мога. . Скоро ще напусна страната, но не знам дали е правилното решение. . Стоя и не знам. . Не знам защо правя каквото и да е било. . Тя беше смисълът да се боря, да сме по-добре някой ден, а сега я няма. . сега всичко е минало. . Не знам как да постъпя. . Вярвам, че тя е последната, че няма да има други и тази мисъл ме доубива. . Млад сме, млади сме. . На 25 съм и моя смисъл за живот е бил винаги един ден да създам семейство, тя беше, но я изпуснах, отблъснах я. Няма надежда да се съберем, няма начин. . Но не знам как да я преживея. . И преди имах тежка раздяла, започнах да пия, пиех всеки ден, но този път и желание да седна да пия нямам. . Желание за нищо. . Майка ми ми казва, че ще срещна някой ден някого, че не си струва да се тровя, че е трудно, но трябва да продължа напред, но не успявам. . Позитивно мислене за ден-два и на третия съм пак затворен, слушам гадна музика и голям рев пада. . Казвали са ми, че като поплачеш ти олеква, но не олеква. .

Имах чувството, че ако се оставя, без да се сдържам ще плача с дни. . И пак не знам какъв смисъла. . И пак смятам, че няма да успея, че не ставам за нищо. . Че съм изпуснал голямата любов, човека, с който можеше да създам семейство. . Последната жена. . Пробвах да говоря повече с хората, да споделям, вместо да насъбирам всичко. . Успокоявам се за момент, но после всичко започва от начало. . Дори ми мина светкавично през акъла е една ужастна мисъл или не? За части от секундата се запитах. . Защо продължавам да живея? Защо не сложа край просто? Защо продължавам да страдам, да се тормозя? Защо не сложа край на мъките и страданията, след като не виждам смисъл? След като след толкова време все още не намирам причина да продължа?

Не знам. . Нито така, нито иначе. . Както и да го мисля, каквото и да мисля, накрая свършвам с мислите за нея и как съм прецакал всичко и се изпълвам с гняв. Яд ме е на самия себе си, че не постъпих по различен начин в много ситуации. Че я изгубих, че я разочаровах. Как да постъпя?