Не мога да го преживея! Пропилявам младостта си

Здравейте, прочетох историите на всички вас и накрая реших да споделя своята. . .

Преди точно една година бях сгодена, имах си страхотен приятел, с когото ходех три години. Но както всяка дълга връзка, и нашата се беше изчерпала до краен предел. Нямаше я вече тръпката от срещите ни, нямаше страст в целувките ни. . . Предпочитах да ходя на работа, вместо да се прибера вкъщи при годеника си. Изпитвах страх от това как ще свържа живота си с човек, когото не обичам още преди сватбата. Но за нещастие, аз съм от малко провинциално градче, в което да се разделиш с годеника си е равностойно на престъпление.

Ужасявах се от мисълта, че близките ми ще ме заклеймят и, че няма да ме разберат, ако просто им кажа, че не искам да се женя, защото тръпката вече я няма. "Колко си наивна! Никоя любов не трае вечно! " щеше да ми кажат те. Да, знам, че никоя любов не трае вечно, но аз не исках да бъда с човек, към когото не изпитвам нищо още дори преди сватбата! И така, в продължение на месеци не знаех какво да правя. Не знаех към кого да се обърна за съвет, защото всъщност имах до себе си един прекрасен мъж, които ме обичаше и уважаваше адски много!

Не исках да го нараня заради моята несигурност. Главата ми гъмжеше от въпроса - "А сега накъде? ". Чувствах се сякаш съм попаднала в капан, от който няма измъкване. Каквото и да направех, щеше да има последствия и много наранени хора. Ако се оженех, щях да нараня себе си и да се обрека на нещастие още на 20. Ако не се оженех, щях да нараня чавека, който толкова много ме обичаше. Какво трябваше да направя. . . Направо полудявах - чувствах се сама и изгубена в собствените си мисли. До един ден!

В хотела, в който работих се запознах с един човек - беше главният готвач, беше на 35, разведен и с две деца. Когато отидох да работя там, всички ме предупреждаваха да се пазя от него, защото се отнасял лошо с всички, особено със сервитьорите (каквато бях и аз тогава). Направо със свито сърце отидох да му дам поръчката от клиентите, защото си мислех, че ще ми се навика, както прави с останалите. Но уви, изобщо не беше така. Пред мен стоеше един усмихнат човек, който като ме видя, веднага ме попита за името ми.

И каза, че от тук натам аз ще съм неговата дъщеричка и ще ме защитава от всичко и от всички. И така, постепенно, аз започнах много да се привързвам към този човек. Чувствах го така близък, сякаш съм го познавала цял живот. Имах чувството, че мога да му кажа всичко. За мен той беше бащата, когото никога не бях имала.

Една вечер в хотела имаше тийм-билдинг. Наложи се да преспим там, защото имахме страшно много работа. Тогава по стечение на обстоятелствата ме сложиха в същия апартамент, където беше и той. Прибрах се към 2 часа през нощта от работа, но той още не беше заспал и ме покани да седна при него и да си поговорим. Тогава той ми каза, че съм му изглеждала променена. Че не съм била същото слънчево момиче, което е познавал, а че изглеждам нещастна още от сега, а дори още не съм се оженила. Каза ми "Няма да ти позволя да се ожениш и да съсипеш живота си! Ти заслужаваш друго нещо! ". Цяла вечер гледахме снимки на мен и тогаващния ми годеник и той (готвачът) ми каза, че изобщо не си подхождаме и, че е по-добре да се разделим сега, докато не е станало прекалено късно.

През онази вечер само си говорихме за мен, за годеника ми, за бъдещата ми сватба и за съмненията, които изпитвам. Споделих му какво чувствам и колко се страхувам и тогава за пръв път усетих, че някой ме разбира истински и не ме съди. А точно обратното - подтикна ме да взема решението, което самата аз знаех, че трябва, макар да не смеех. А именно, да се разделя с годеника си. Това беше най-трудното решение, което съм взимала през целия си живот. Но накрая го направих. Една вечер му казах цялата истина и това, че адски много съжалявам и, че не съм искала да го нараня.

Прибрах се вкъщи съсипана, сякаш голяма част от мен си бе отишла завинаги, но точно тогава готвачът ми се обади и ми каза, че няма да позволи да се измъчвам и да страдам. Дойде, взе ме с колата си и ме отведе в хотела, където бяха и колегите ми. Тогава, незнайно как, цялата болка от раздялата с годеника ми изчезна и се почувстах свободна. За пръв път в живота си усетих, че живея наистина. Беше ми леко, сякаш бях свалила огромен товар от плещите си.
След известно време се пренесох да живея в хотела, защото нямаше къде да остана след раздялата с годеника си. Готвачът също живееше там, само че в съседния апартамент. И така, всяка вечер се събирахме с него и с колегите ми просто, за да се повеселим. С него ставахме все по-близки, докато в един момент не усетих, че някак си бащинската любов, която изпитвах се е превърнала в нещо много по-голямо - в любов, към мъж!

Той се отнасяше прекрасно с мен, гледаше ме като принцеса, караше ме да се чувствам толкова специална. Целувките му, прегръдките му, бяха толкова искрени, толкова чувствени. Направо не знаех къде се намирам. Сякаш не бях изпитвала нищо подобно до сега. Макар пред себе си и пред другите да не признавах, аз бях хлътнала до уши по този човек. Не си представях и ден без да го видя, без да сме заедно, не само на работа, но и след това. Той се бе превърнал в много важна част от живота ми.

Но ето, че дойде септември и аз трябваше да замина за Пловдив, където бях студентка. През цялото лято някак си се заблуждавах, че връзката ни ще приключи веднага след като замина и че изобщо няма да ме боли. Е, това беше най-голямата заблуда в живота ми. Да, заминах, но чувствата ми към този човек не отслабнаха ни най-малко и нашата вързка продължи. Въпреки разстоянието, въпреки огромната разлика във възрастта, любовта ни продължаваше да съществува и с всеки изминал ден ставаше все по-силна и по-силна. Беше толкова истинска, толкова красива, толкова страстна, гореща, бурна, изпълнена с толкова много емоции. С този мъж се чувствах така жива, така млада, така щастлива. Както никога до сега, през трите години, през които съм била с годеника си. Този готвач открадна рецептата на сърцето ми и сякаш ме омагьоса.

Обичах го толкова много, че направо ме беше страх. Никога не бях изпитвала подобно нещо. Всяка клетка, всяко кътче в мен живееше за този човек. Не ме интересуваше нищо друго - само да бъда с него. Не ми пукаше, че близките ми не са съгласни. Интересуваше ме само той и никой друг. Бях толкова влюбена, че си мислех, че ще умра ако някой ден се разделя с него. Бях готова да пожертвам младостта си само, за да останем заедно, макар да знаех, че ще бъде трудно. Борех се като луда за тази вързка. Всяка седмица изминавах стотици километри разстояние само, за да го видя. Задоволявах се с малкото часове, които споделяхме и бях щастлива, дори да е веднъж седмично. Най-накрая имах чувството, че съм открила точния човек за мен. Той беше за мен бащата, който ме закриляше от всичко, мъжът, който ме обичаше и ме третираше като принцеса и любовникът, който караше и тялото и душата ми да му се отдават изцяло.

Но ето, че всяко хубаво нещо си имало край и аз го разбрах по доста неприятен начин. Нашите прекрасни отношения някак си започнаха да се променят, сякаш той самият се промени към мен, сякаш не искаше да бъдем заедно или поне не ми го показваше както преди. Започнахме да се караме често, различията помежду ни започнаха да си личат и това ме караше да страдам. Усещах, че нещо не беше наред. Нещо между нас се бе пречупило въпреки силната ни любов. Карали сме се толкова много, че доста пъти съм си събирала нещата и съм си тръгвала с илюзията, че така ще ми олекне. Уви, не беше вярно! Тръгвах си и пак се връщах, защото усещах, че въздухът не ми стига щом съм далече от него. Болката пронизваше душата и сърцето ми като с остър меч и единственият начин да се излекувам отново беше той. Щом се върнех, болката спираше. За мен той се бе превърнал в дрогата, от която имах нужда, за да живея. Макар да знаех, че ми вреди, не се отказвах от нея. . . На него също му беше трудно и това си личеше. Той също страдаше за това, че нещата не вървят, но един ден всичко трябваше да се реши по някакъв начин, защото този постоянен кръговрат беше изтощителен и за двама ни.

Една седмица се прибрах от Пловдив с надеждата да бъдем заедно, но имах предчувствие, че нещо лошо ще се случи. Така и стана. . . Седнах на дивана до него и той ми каза, че трябва да поговорим. Знаех отлично, че тези разговори не свършват добре. И тогава той каза, че трябва да се разделим, защото усеща, че аз не съм подходящата жена за него, защото съм на разстояние и че той има нужда от улеглала жена, която да е до него постоянно, а не от студентка на 20 години. Когато чух това, сърцето ми се късаше, имах чувството, че е дошъл краят на света. Болката ме изгаряше до такава степен, че едва дишах. Сякаш някой ми бе изтръгнал душата. . . Разплаках се. . . не исках да го приема, не исках да повярвам, че всичко е свършило. . . че най-истинското нещо в живота ми си е отишло и, че може би никога повече няма да видя този човек.

Както и да е, на следващия ден си тръгнах и той ме изпрати с думите, че трябва да бъда мъжко момиче и да продължа напред. Не можех да бъда силна, в този момент исках само да плача. . . Толкова много ме болеше. Заминах за Пловдив с надеждата, че като съм далече от него ще ми бъде по-леко. Вкопчих се в този град, защото имах чувството, че само така ще се излекувам. Не исках да се прибирам, защото се страхувах, че ще рухна психически! Мислех, че Пловдив е моето спасение! Е, сгреших! Изобщо не ми беше по-лесно, нито пък ме болеше по-малко. Осъзнах, че фразата "Далеч от очите, далеч от сърцето" не важи за мен ни най-малко.
В последствие разбрах, че той се е върнал при бившата си ден след като скъсахме, което беше капката, която преля чашата.

Започнаха да ме измъчват съмнения дали изобщо тези 6 месеца, през които сме били заедно са били истина? Дали този мъж наистина ме бе обичал или само е целял да се позабавлява с мен през лятото? Тези въпроси не ми даваха мира. Вместо да го забравя, аз мислех повече и повече за него. Не се бяхме чували в продължение на два месеца, докато една вечер не ми се обади. Нямах сила да не му вдигна и отговорих. Говорихме 9 часа. 9 часа, които не усетих. Сякаш времето, през което не се бяхме чували и виждали изобщо не беше минало. Сякаш всичко си беше както преди. В този разговор той ми обясни защо е постъпил така с мен.

Каза ми, че е разбрал, че ако останем заедно, той само ще ми пречи да вървя напред и ще спира развитието ми в бъдеще. Каза ми, че аз заслужавам много повече от срещи веднъж седмично с човек 16 години по-голям от мен. Каза ми, че просто трябвало да постъпи правилно и да ме остави да продължа живота си по един много по-добър начин. Каза ми също, че любовта му към мен е била на 100% истинска и, че това между нас никога няма да умре. Че той ще бъде до мен винаги, когато имам нужда от него и, че никога няма да ме изостави.

След този разговор бях още по-объркана и от преди. Бях хем щастлива, че съм го чула, хем още по-нещастна, защото знаех, че не може да бъдем заедно заради неща, независещи от нас.

Мина се време, отново не се чувахме, камо ли да се видим. Около мен имаше мъже, които се бореха за вниманието ми, но сякащ нещо в мен се беше пречупило. Сякаш сърцето ми повече не можеше да обича. С всеки мъж, с когото излизах се чувствах ужасно некомфортно. Беше ми неловко. Чувствах се така празна отвътре. Сякаш бях неспособна да обикна друг. Минаваха седмици, месеци, аз не се променях. Напротив, ставах по-зле. Вече не исках дори да излизам с мъже, отблъсквах всеки, който дръзне да ме доближи. Отвращаваше ме мисълта, че мога да бъда с друг. Не можех дори да целуна друг. Всеки път, когато някой ме докоснеше, изпадах в паника. Почвах да плача и си тръгвах. Сърцето и тялото ми не искаха да приемат никой друг освен него. И така, мина половин година. Аз все още не излизам на срещи с мъже, защото във всеки мъж търся онзи, който ми показа какво е да умираш от любов.

Макар че тук, в Пловдив имам прекрасни приятели, с които много се забавлявам, в моментите, в които оставам сама, не спирам да мисля за него. Толкова много го обичам все още. Дори да не го виждам, дори да не го чувам, обичам го адски много. . . толкова много, че чак сърцето ме боли. Болка ме пронизва всеки път, когато някой спомен нахлуе в главата ми, когато чуя нашата песен или когато се разхождам на местата, на които сме били заедно. Бих дала живота си, за да мога да прекарам още един ден с него. Искам единствено да го прегърна, да се сгуша в него, да му кажа колко много го обичам въпреки всичко, което се случи помежду ни.
Преди седмица се чухме и щях да се разплача от щастие.

Чувствах, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Каза ми, че не обича жената, с която е в момента и че не иска дори да споменавам името и! И накрая на разговора той ми каза - "Обичам те! Пази се! ". Само тези думи си повтарям всеки ден. Вкопчила се съм в този спомен като удавник за сламка. Ядосвам се на себе си, защото пропилявам младостта си в страдание за човек, с когото ми е пределно ясно, че нямам бъдеше и, с когото няма да бъда никога повече. Но колкото и да се опитвам да го забравя, не мога! Обичам го! Не мога да се преборя със себе си. Знам, че е глупаво, но не мога да спра да мисля за него!

Имам чувството, че никога повече няма да се влюбя, никога повече няма да изпитам същото щастие и същите емоции както с него. Не искам да допусна до себе си никой друг, защото с никого няма да е същото. Заприличала съм на ходещ призрак, нямам никаква емоция в очите, сякаш съм само физическо присъствие, без никаква душа. Мисълта за него не ми дава мира, ще се поболея от мъка по този човек вече. . . не мога да го забравя, колкото и да се опитвам. Страх ме е, че накрая ще остана сама в очакване на човек, който никога няма да се върне!

Имам нужда някой да ми каже какво да направя, защото в противен случай наистина ще се разболея от мъка. . .