Трябва ли да бъда по-търпелива с него

Здравейте! Пиша тази история с цел да премахна излишен товар от плещите си, който аз сама понесох от известно време насам.

От половин година си имам приятел. Той е на 24, аз на 22. Той е прекрасно момче. Виждам, че е ценен от хората около себе си, както и от мен. Не е от момчетата, които ще бъдат с момиче просто, за да има някой до него. Сериозен, целеустремен, желаещ да създаде семейство. Ако го разглеждам като мъж, не като мой приятел, всичко му е наред Обичам го, вярвам му. Знам, че и той ми има вяра, счита ме за близък човек и ме обича.

Поставен обаче в нашата връзка той демонстрира често липса на търпение и такт. Изнервя се понякога от дреболии и си позволява да ми повдига тон, изричайки често доста неприятни неща, които при други обстоятелства нямаше да ги приема, но в случая ги забравям. Проявявам разбиране, защото знам, че е нормално да има и такива моменти. Имам чувството, че е във връзката само за себе си. Сякаш не би рискувал за нищо в името на собствения си комфорт.

Хората казват, че не трябва да имаш очаквания, иначе ще страдаш. Това е вярно. Но аз лично си представям нещата между двама души по различен начин. Знам, че никой не е длъжен на другия и мога да си тръгна по всяко време. Просто не искам. Случвало ли ви се е? Навярно да. Желаете да продължите напред точно с определен човек, но тайничко в себе си желаете този човек да бъде по-различен.

Същевременно и двамата се опитваме да приемеме другия такъв, какъвто е. Но, като че ли, не ни се отдава. Все се стига до някакви различия, които мигновено застават помежду ни за известно време. След поредното извинение от нечия страна продължаваме по старому, до следващия момент на различие.

Аз самата се опитвам да премахна онова, което ми пречи в тази връзка и се стремя да използвам взаимоотношенията ни, за да се развивам в личностен аспект, да развивам качества и премахвам лоши навици. Докато при него виждам един застой, защото е там, където го сварих в началото. Не е мръднал от изходната позиция. Предполагам му е идеално така и не иска да предприема промени.

Тук някои от вас ще си помислят, че искам да го променя. Не, аз не искам това. Съзнавам, че човекът трябва да се обича и уважава такъв, какъвто е. Просто смятам, че една връзка трябва да насърчава хората да правят положителни промени в името на другия и това да им идва от вътре, без някой да ги кара да правят каквото и да било. Но ясно виждам, че на него не му идва от вътре да прави нещо в името на нас двамата.

Всичко това ми носи онова предупределено чувство, че този човек не е за мен, нито аз съм за него, знаейки той каква жена очаква. Повярвайте, мога да се превърна в мечтаната жена за него, но не искам, защото не искам да пропилея живота си да бъда някого другиго само и само, за да направя един човек щастлив. Предпочитам по-сложното. . . и двамата да бъдем щастливи във връзката ни, каквото и да ни коства това.

Виждам, че, когато се държа добре с него, той отвръща със същото. Нормално. Но, ако нещо не се чувствам добре или изпитвам някаква трудност, той на секундата става дистанциран и лаконичен спрямо мен. Знам, че той си представя всичко безоблачно, но това за мен поне не е реално и естествено. Нормално е от време на време да става облачно, Но нали затова сме заедно, за да се справяме заедно във всякакви условия.

Чудя се дали помежду ни има ли наистина любов, дали да продължавам да се боря или всичко е загубено, след като той показва, че ме обича само тогава, когато аз се чувствам в добро настроение и му казвам и показвам, че го ценя и обичам. Ако съвсем случайно не съм в добро настроение, той става веднега дистанциран и дори сприхав на моменти. Трябва ли да продължавам да проявявам търпение в такива ситуации или няма смисъл изобщо да сме заедно?

Ще се радвам на ваши мнения и съвети, както и на упреци От последните не ме е страх. Стига да сте откровени. Благодаря ви предварително!