Старият приятел

С Иван се познаваме повече от петнадесетина години и навремето изкарахме една много сладка, бурна, но неангажираща любов. Бяхме много млади, още неузрели и си мислехме, че сме влюбени един в друг, но поради чепатите ни характери, връзката ни не се развиваше в желаната посока. Изкарахме така близо две години и преценихме, че ще е по- добре и за двама ни да се разделим, отколкото да продължаваме и да се мъчим.

Сексуалната ни част от връзката бе сравнително добра, но не беше достатъчна за да ни задържи заедно и затова решихме, че трябва да продължим напред без другия.
След раздялата ни нито той, нито аз страдахме особено, а и той веднъж ми беше споделил, че е изживял една много голяма любов, с по-възрастна от него жена, която трудно е забравил, и аз още тогава искрено му пожелах късмет, и изразих надежда, че все някой ден двамата ще се съберат и ще създадат семейство.

Годините си минаваха, и аз рядко се сещах за него, не чувствах липсата му и понякога ми се струваше, че никога нищо не се е случвало помежду ни.

Междувременно успях и да се омъжа и животът ми пое в друго русло. Но два-три месеца след сватбата Иван ме потърси, за да ми честити, и аз за да върна жеста, с най-добри чувства го поканих да пием по кафе. И няколко дни след телефонния ни разговор се срещнахме в едно квартално кафене, където седяхме дълго и говорехме още по- дълго. Беше приятно и за двама ни и си споделяхме с удоволствие всичко, което бяхме преживели през последните години.
Установих с огромна изненада, че Иван е един много желан събеседник и го слушах с нарастващ интерес всеки път.

След тоя ден нататък започнахме да се чуваме по-често. Звъняхме си взаимно и той винаги беше много загрижен и се интересуваше живо как върви живота ми. Аз проявявах същия интерес към неговото битие и много от старите ни противоречия се бяха изгладили.

И в един момент осъзнах, че Иван може да ми бъде невероятна опора.
Бракът ми не вървеше, но това би беше последна грижа. Хващах се, че си намирам поводи да търся Иван за щяло и нещяло, а той винаги се отзоваваше. Чувствахме, че и двамата имаме потребност да се срещаме все по- често и по- често. Браковете и на двама ни не вървяха, защото той междувременно се ожени, за онази, голямата си любов.

Понякога идваше да ме вземе от работа с колата и отпрашвахме в някоя посока, обикновено извън града, спирахме се на някое заведение и не спирахме да си говорим. Вече се гледахме с други очи и забелязвах как от ден на ден става все по-привлекателен и привлекателен, а той го усещаще и логично беше да стигнем до желаната развръзка. Но публично не си позволявахме волности, освен леки докосвания по ръцете.

И въпреки това, чувствахме че часът на физическата ни близост ще е скоро.
Една юлска петъчна вечер, някъде към 8 и 30, Иван ми позвъни на мобилния, за да ме попита дали имам някакви планове и ако искам бихме могли да се срещнем. Да му отида на гости, защото имал повод да ме почерпи. Тъкмо бил свършил с ремонта на апартамента и искал да чуе мнението ми, особено за банята, защото била по негов дизайн. Аз не се колебах дълго и приех поканата му и след около половин час вече бях пред тях.

Сърцето ми биеше ускорено, докато паркирах колата пред блока, а главата ми беше странно олекнала. Иван вече ме чакаше нетърпеливо отпред и в момента, в който ме видя се запъти към мен. Развълнуван! Наведе се да ме целуне по бузата, а очите му блестяха много особено-в тях имаше пъстър и заразителен смях. Аз също не успях да се въздържа и отвърнах на целувката му нежно и хванати за ръка се качихме нагоре, в апартамента. Той вече се беше погрижил за всичко, за да е удобно и комфортно и на двама ни. Настанихме се на меката мебел леко първоначално сковани, и още неосъзнаващи какво се случва, но след първата глътка уиски се отпуснахме. Неусетно, без да каже нещо, той се приближи към мен и се зацелувахме жадно и влудяващо. Треперехме и двамата, и се вкопчихме един в друг с дълго потискан копнеж и се отдадохме на емоцията.

Минути по-късно вече се любехме в банята, там под течащата вода на горещия душ. Любехме се диво. Диво и всеотдайно!