Любов... А може би не?

Любов... А може би не?
Здравейте, прочетох някои от вашите истории и ми се иска да споделя и моята. Аз съм на 28 години. От осем години и половина съм обвързана, но нищо не се случва. Когато срещнах Б. , бях на 19 години. Той беше различен и странен. Трудно ми беше да свикна с факта, че не обича да се прегръща и целува, но реших да го приема такъв какъвто е. В началото връзката ни беше завладяваща. Бях възхитена от неговите познания по география и история. Разказваше ми за Римската империя и всеки император. Това ме впечатляваше, защото по онова време бях студент - италианска филология и всичко свързано с Италия и италианския език ме вдъхновяваше и очароваше. След няколко месеца разбрах, че е по - голям от мен с тринадесет години (Боже, изобщо не изглеждаше така. . . ).

Пръвоначално бях стъписана, но после си казах "какво от това". След месец и малко ми каза, че заминава за четири месеца в чужбина - той е тираджия. Беше ми много криво, защото малко или много се бях привързала към него. Аз отидох да работя на морето и си помислих, че това е края на нашата връзка. Не се оказа така - Б. ми звънеше често и прибирайки се в България, дойде при мен на морето. След това заживяхме заедно. Трябваше ми много време, за да свикна с неговите странности, но паралелно с това той ме очароваше - от интелигентно семейство, рисуваше, беше пътувал къде ли не, деен, отговорен, знаещ толкова много за света. Заобичах го. Всеки пък, когато заминаваше за дълго време в чужбина страдах много. Сякаш някой беше откъснал част от мен и я беше захвърлил на хиляди километри. Притеснявах се за него, липсваше ми, мечтаех за деня, в който отново ще е до мен. Представях си как се прибира, как го посрещам, как го прегръщам. . .

Бях готова да измина хиляди километри, за да се видя с него, макар и за пет минути. Живеех два паралелни живота - Б. в България и Б. на път. Когато беше извън граница аз живеех за деня, в който ще го видя отново. Плачех много и ми липсваше толкова много. Когато се прибираше сякаш живота ми почваше наново. Б. беше всичко за мен. Минаха много години и с времето все по - малко понасях липсата му. Той беше в чужбина с месеци и се прибираше за месец, най - много два. Мечтаех си как ще си направим наш дом, където ще бъдем заедно. Беше ми писнало да си местя багажа - ту вкъщи, ту в родителите му, ту при баба му. Мислех, че с парите, които изкарва (не бяха хич малко) ще направи нещо, но той ги прахосваше безразборно. Представях си, че правим сватба, че имаме деца. . . Споделях му моите планове няколко пъти, но нищо. След близо седем години, след като му бях говорила много и настоявала много, той реши да живеем в моята къща. Започнахме да правим ремонт и се пренесохме. Той смени местоработата си и започна да пътува през седмицата, а събота и неделя да си седи вкъщи. Чувствах се много щастлива, най - сетне направихме крачка напред. Разговаряхме, крояхме планове какво ще направим в другите стаи, с двора, защото бяхме завършили само спалнята и банята.

Живеем тук от две години и за този период от време Б. се промени много. Неговите родители започнаха да подмятат злобни намеци: "И какво, там ще си заврян зет. . . Ще ми живее в къщата на жена си. . . ". Имахме и други варианти, но всеки един от тях беше обвързан със съжителство с много хора - негови роднини, ето защо той избра моята къща. Б. с времето се промени много. Охладня към мен и все по - малко внимание ми обръщаше. Прибираше се, сядаше на компютъра, отиваше на риба или в гората. Сякаш вече спрях да съществувам за него. Когато го помолех да дойде с мен на концерт или да излезем с приятели, той го правеше, но с огромна мъка и мрънкаше непрекъснато. Сякаш всичко правеше по задължение, а не с удоволствие. Исках да се поставя на негово място и да го разбера и започнах и аз да ходя на риба, да му помагам, да връзвам кукички, да опъвам влакна, да чистя и готвя за приятелите му. Е нищо не се промени. С Б. спряхме да общуваме, да си споделяме, да бъдем едно цяло. . .

Това го търпя от две години, опитвам се да съживя нещата, какво ли не правя и не се получава. Той казва, че ме обича много и иска да бъде с мен, но в същото време не прави нищо. Понякога ме обвинява за всичко, казва ми горчиви думи, казва, че съм превзета и надута и други. . . Днес съжалявам горчиво, че съм го допуснала толкова близо до мен, че толкова много надежди и очаквания съм вложила в тази връзка. . . Обичам го, но не виждам смисъл да продължим. Яд ме е. . . Питам се къде сгреших. . .

Коментари (5)

Изпрати
Яница Иванова
Цял живот мечтаем за несравнимата,истинската,вечната любов.Тя изпълва сърцата ни с нежност и щастие.Тя е тази,която ни топли,когато сме самотни , тя е тази, която ни връща вярата в живота,когато сме на път да я загубим.Но любовта е като розата,освен,че има аромат и е красива има и бодили.Може да ни накара да страдаме и тъжим.И макар,че любовта е многолика и освен радост и щастие,носи и болка,всеки мечтае да бъде споходен от нея.Всеки копнее за истинската,вечната вдъхновителка-Любовта.
3
1
Един човек
Един човек
12.08.2016 19:28
Много си дълбока в размисли,но да съгласен съм. Не всеки го успява,трябва търпение и нагласа за бъдеще. Съдбата ако е склонна, ОК, но правилният може да изчака и закъснее. Потърси го!
Успех : )
3
0
Яница Иванова
Вие не можете да промените другия човек
Човек е в състояние да промени само себе си, но в никакъв случай някой друг. Затова трябва да се научите да възприемате близките и скъпите ви хора такива, каквито са. Ако нещо коренно не ви устройва, бъдете честни и кажете за него направо. Може би този, когото обичате, ще поиска да се промени заради вас.
1
0
Яница Иванова
Най-достойните винаги са сами
Отличават се с харизма, безупречна външност, жив аналитичен ум, абсолютно възпитание и идеални маниери, зад които винаги са скрити хиляди тайни… И силен и властен поглед, в който едва се забелязва малко тъга.
Те търсят „своите“ хора. Свои за общуване, за компания и приятна почивка, свои за любов, отношения и семейство.
Те правят повече грешки, страдат повече, по-рядко контактуват и по-тежко преживяват неуспехите.
Но всеки път, когато се опарят, стават все по-съвършени и по-силни. И отново започват всичко отначало.
Чужди са им стереотипите на съвременното общество, невъзможно е да им се наложи чуждо мнение.
Зад гърба им винаги хвърлят кал, но никой не смее да им каже нещо в лицето и всичките слухове за тях се разбиват на парчета от железния им характер.
Независимо от това дали е мъж или жена, те търсят такъв човек, до който ще им бъде спокойно.
И това „спокойно“ не се основава на липсата на кавги, адреналин и крайни емоции.
Това „спокойно“ означава, че търсят до себе си човек, който няма да ги предаде.
2
0
СЪВЕТНИЧКА
СЪВЕТНИЧКА
10.08.2016 18:13
И аз не мисля, че мястото ти НЕ е до този човек. Няма какво да си губиш повече времето с него. Все пак животът е един. Никой няма да ти даде златен медал за това, че си търпяла някакъв намръщен дърт мърморко, който не ти обръща грам внимание.
1
15
Пламена Младенова
Прекалено сте охладнели, прекалено е късно...да се прибира при майка си и баща си, а ти намери човек, който е готов за семейство...обикновено след дълга връзка правилният човек се появява бързо. Успех!
3
0

Рейтинг

5
Общо 1 гласували
5 1
4 0
3 0
2 0
1 0
Дай твоята оценка: