Сякаш изневяра, но душевна

Четях нощи наред вашите публикации търсейки своите отговори, но уви. Дойде ред да споделя своята история.
На 25 години съм, с приятелят ми сме заедно вече 6 години.

За тези години веднъж заговорихме за сватба, започнахме плановете и приготовленията, месеците минаваха и в един момент изключително изплашена и объркана обърнах гръб на всичко и на всички. Заминах за друг град, разваляйки сватбата и връзката ни. Това стана миналата пролет. Обърнах гръб заради липсата на подкрепа от страна на половинката ми.

Бях оставена да организирам всичко, да мисля за всичко и да се изправям с/у недоволството на родителите ни. Уморих се. Сексът доста преди това липсваше. Сякаш допълнително обтягаше отношенията ни.
Минаха няколко месеца, отново се върнах в града. Липсваше ми той, някак сякаш бях свикнала с него, присъствието му. Събрахме се отново.

Заживяхме отделно от родители, вече почти година. Аз започнах работа, той си работеше преди това. Виждаме се само вечерта. Умората си казва своето и в общи линии сядаме, вечеряме заедно и след това всеки с играчката си (таблета и лаптопа). Сексът отново остана някъде там, преди правех опити, поемах самоинициатива, но ми писна.

Говорихме колко пъти. Уж всичко ще се оправи, да оправя се за месец, след това пак по старо му.
Не знам дали е нормално, но за тези години нито един път не съм изпитала оргазъм, освен ако не ме стимулира с пръсти. Дали е в следствие на това, че често се самозадоволявам, защото ми се прави секс, но май не и с него. Твърде еднообразно е. Липсва тръпката. . .

Обожавам да общувам и това мълчание и еднообразие ме побърква. Вечер редовно съм в сайтовете за запознанства за да търся нови контакти, хора с които можеш да говориш нормално има толкова много. Някак това да чуя нечия друга история, други проблеми и дерзания, нечия радост. . . Сякаш е изневяра. . . но душевна.
Какво се случва. . .