Откакто се разделих се него не съм на себе си

Привет! ! !

Усещали ли сте някога нужда да дишате. . . но да дишате истински и по свой уникален начин? Да имате нужда да избягате от собственото си амплоа? Да бъдете поне веднъж егоист и да се чувствате щастлив от това?

Това са въпросите, залегнали трайно в съзнанието ми от година насам. Трудно беше да се реша да ги поставя пред широка аудитория, но ето, че днес се осмелих!

Аз съм момиче на 23 години, родом от сравнително голям град. Рядко говоря за себе си, но за да придобиете поне малка представа за моят начин на живот и ценностите, в който вярвам, ще си позволя да кажа няколко важни неща за себе си. Като всяко едно същество, което знае какво иска от живота, се старая по всевъзможен начин да постигам целите си. Смея да твърдя, че до момента винаги съм се стараела към прогреса.

Удовлетворена съм от постигнатото и вървя само напред. Завърших висшето си образование и спечелих наистина прекрасни личности за свои приятели. В момента съм в етап от живота си, в който търся работа. Трудно е, но не се отказвам! Относно това няма да влизам в подробности.

Същественото е друго. Считам за свое призвание и необходимост да се усмихвам, дори когато сърцето ми плаче. Глупаво звучи, но когато го правя усещам, че хората около мен са щастливи от факта, че не се предавам. Това е вид стимул. . . Сякаш черпя щастие от чуждото щастие. Хубаво е да виждам радостта около себе си, породена от една простичка моя усмивка. Но винаги има едно но! ! ! . . .

Както споменах по-горе, въпросите за това да избягам от самата себе си са от около година. Да, през 2013 година преживях наистина големи катаклизми. Всичко започна от една раздяла. От момента, в който се разделих с бившия ми приятел, просто се обезличих. Няма да влизам в подробности за връзката си, защото е без значение. Той просто ще остане винаги мъжът с главно "М". Проблемът е, че всички мои приятели са и негови. В началото криех истината, отдръпнах се.

След време се разкрих изцяло пред тях и болката и разочарованието след раздялата отшумяха. За съжаление, остана нещо много по-неприятно. . . Искам да съм себе си! Старая се да съм себе си! Правя се на себе си! . . . А отвътре съм друга. . . Отчуждена от целия свят. . . Сякаш едиственото щастие, което изпитвам е щастието в живота на другите. . . Каквото и да направя за себе си не ме удовлетворява. Пробвах дори да започна връзка, но както се казва: "Всяко чудо за 3 дни". Правя всичко, което обичам (или по-скоро обичах), но е напълно безсмислено. Дори успехите ми са незначителни за самата мен! Ето това е страшно!

Още по-ужасяващ е фактът, че ме е страх да разкрия всичко това пред близките си, защото се притеснявам да не загубя и частичките чуждо щастие. Страх ме е да не ги разочаровам. Има моменти, в които си мисля, че трябва да съм егоист и да избягам от целия този живот, да започна сама, без никого. . . някъде далеч. Но това са само мечти и знам, че няма как да се случи. Дори не знам дали този вид егоизъм би ме зарадвал. . . дали ще върне истинската ми искрица.

Редно ли е да се задушавам в безмълвие? Редно ли е да се чувствам неразбрана още преди да съм споделила? Редно ли е да имам живот на заем?