Когато виждаш края на живота си...

Здравейте. Пиша по-скоро за да споделя с някого, а не толкова да искам съвет. . .

На 24 години съм, от голям град близо до морето. Омъжена съм от 3 години, имам дъщеря на годинка и два месеца. Обичам мъжа си, обожавам дъщеря си и изобщо целия ми живот като цяло.

Болна съм от левкемия. До скоро бях в ремисия, преди няколко дни болестта отново се завърна. Наясно съм, че дефакто болестта е нелечима или просто се завръща. Наясно съм и с факта, че моя край се вижда. Тези неща съм ги преживяла вече, осмислила съм ги, примирила съм се и т. н.

Исках да споделя, че съм болна от както се помня, от много много дълго време и напоследък усещам една умора, едно изтощение. . не физическо, а психическо. Това е така, защото съм изживяла живота си дотук наполовина - само когато съм в ремисия. През другото време бяха болниците, скучните дни, безкрайните нощи, пътуванията до София, Германия, хоспитализациите, химиотерапиите, безкрайното повръщане, болки, отпадналост, сънливост. То ходенето ми на училище не беше ходене, университета не беше университет, излизанията не бяха излизания, обикновено от вън направо ме прибираха с линейка. Изгубих и единия си бъбрек.

Но и това съм го преживяла. Никога не се почувствах сломена психически, въпреки че бях виж труп. Никога не пожелах да се откажа, натъжа, предам. И когато навърших 21г. ми казаха, че съм излекувана, разбирате ли, не просто ремисия! И започнах да си живея живота на пълни обороти, до колкото беше възможно това. По това време се запознах с мъжа ми, изкарах сравнително лека бременност и всичко беше добре.

Докато не се оказа, че ремисията е била малко по-дълга от обикновено и болестта се завърна. Мисълта ми е, че вече се чувствам толкова изморена, не искам всичко да се повтаря и съм решила да не предприемам никакво агресивно лечение, а само до колкото да притъпи болката. Не искам дъщеря ми да израсне с майка, вечно отсъстваща, вечно болна и по болниците, не искам да обричам и съпруга ми на този живот. Няма как някой да ме разбере ако не е имал близък в такава ситуация, това са постоянни грижи, време, нерви, безсънни нощи, пари. .

Не искам безсмислено лечение, отлагащо неизбежното, притъпяващо временно болката, даващо напразно надежда. . . Така че, аз се предадох и я загубих тази битка.

А винаги съм мечтала да скоча с бънджи, да се напия, да си пия кафето с цигара, да бягам, да тичам, да танцувам, да излизам до късно, да не се притеснявам какво би могло да се обърка, да се грижа за дъщеря си, да пътувам. . .

Е понякога и така става. . . Бог дал, Бог взел.