Каза на детето ни Дефектна стока, която няма да прекрачи дома му!

Всичко започна като една приказка в столично спортно училище. Най-харесваното момче от послдния клас и аз, една година по- малка, мечтата на повечето момчета в училището. И двамата бяхме с огромно самочувствие, не си спестявахме подигравките и обидите към останалите. Та нали ния бяхме съвършени и никой не можеше да се мери с нас.
След като той завърши и отиде логично в спортната академия, а аз се подготвях за абитуриенския си бал, разбрах, че съм бременна. Родителите му не бяха доволни, но се съгласиха да се оженим. С мойта спортна кариера беше свършено, но беше прекалено късно да направя аборт.

Малко преди да се роди детето докторът ми каза, че има опасения, че детето може да има увреждане. Тогава мъжът ми каза, че ако е така ще го оставим и ще пробваме отново. Стреснах се, но намерих това за логично. Та нали ние сме супер яки, не може да имаме дете, което не е перфектно. След като се роди детето се оказа, че има проблем с едното краче и заешка устна. Лекарите казаха, и двата проблема подлежат на оперативно лечение, след което най-вероятно ще проходи нормално, но и дума не можеше да става да стане спортист. В този момент осъзнах, че каквото и да е детето, никога не бих го изоставила. Още не мога да забравя тонът с който бащата на това дете ми каза: “ Тази дефектана стока няма да прекрачи прага на домът ми! ”. Така и стана, той дори не дойде на изписването.

Прибрах се с бебето при родителите си. А родителите му дори били казали че съм родила мъртво дете, за да не се излагат, че имат внуче с недъг.

След няколко операции малкия растеше здраво и щастливо бебче, аз завърших училище, после висше образования (съвсем далеч от спорта), започнах работа в престижна фирма. Продължавах да имам самочувстие, но вече не заради външния си вид (бях качила доста килца след раждането и така и не можах да си върна старата форма), а осъзнавах как напредвам с работа и ставам все по-добра. Промени се коренно начина ми на мислене и отношението ми към хората.

По време на една конференция се запознах с един съвсем обикновен на външен вид мъж, симпатичен, внимателен с чувство за хумор. Излизахме няколко пъти и се оказа, че той има дъщеря на 10 години, която отглежда сам, и аз му казах че имам син на 6 години. И нещата просто се случиха. Той прие синът ми като свое дете и аз почувствах неговата дъщеря така. Бяха минали 2 години от както бяхме заедно, когато дъщеря му ме попита дали бих се съгласила да ми казва “мамо”, защото така ме чувствала. Не мога да ви опиша какво почувствах в този момент. За такова щастие не бях си и мечтала. Малкия вече беже започнал спонтанно да казва татко на мъжа ми. И така вече три години сме едно голямо щастливо семейство.

Съжалявам само, че трябваше по трудния начин да разбера, че лъскавия външен вид не те прави “яката работа”, а трябва да си такъв от вътре и че детето е дар божи а не кукла, която си избираш в магазина и може да захвърлиш на тавана когато ти омръзне.
И сега се плаша от мисълта, че без малко не се отказах от детето си. Не мога да повярвам, че това съм била аз, че съм мислила по този начин.