Какво е да си самотен през очите на тинейджър?

Когато ми е скучно обичам да играя, слушам музика, гледам аниме, чета манга и да си представям светове които съществуват само в съзнанието ми. Това е причината хората около мен да ме смятат за странна, общо взето както вече сте се досетили аз съм резервираният човек, който винаги е сам. Не се оплаквам, преди всичко така съм свикнала, но не мога да отрека понякога съм много самотна. Сега сигурно си мислите, , ти си си виновна, че не говориш с никого“ или, , ако беше малко по разговорлива нямаше да е така“ не отричам, може да сте прави, но вероятно няма да разбера.

Повечето хора смятат за лесно да говориш, да си дружелюбен, но за мен и много други като мен, това е много трудно. Мисълта да започнат разговор или да се включат в такъв, може да е ужасяваща. Най трудния период на човек с този проблем е училището, казвам го от личен опит. Трудните моменти са много в тази възраст, като например най ужасяващите моменти са когато учител те вдигнат по време на час, погледите на всички в теб, нещо напълно нормално, но за хората с този тип проблеми е все едно са месо сред глутница гладни вълци.

Сигурно смятате че преувеличавам, но за някой който винаги е сам, това е голямо напрежение. И въпреки всичкото това напрежение, винаги става по зле. Когато си винаги сам и не говориш с никой, очевидно както има хора на които не им пука, хора които ги е страх да помогнат за да не свършат по същия начин, така се намират и тези който не пропускат възможност да тормозят самоизолираният тип хора.

Най лошото нещо което може да се случи е това този който тормози да е в един клас с теб, това прави всичко още по трудно, а гласът на разума ти те кара да се страхуваш от това което ще последва, кожата ти настръхва и постоянно се чувстваш като мишена, а в повечето случай имаш причина. Ако смятате че учителите помагат в такъв случай, грешите.

Не всички имат късмет с учители на които да им пука за учениците, те все пак не са, , звероукротители“ както учителите ми обичаха да казват. Дори и родителите ми не ме разбираха, не че сега го правят, но поне вече не ме критикуват толкова, да не говорим за факта, че не мога да говоря с тях за каквото и да е без да се опитат да ме упрекнат или накарат да се чувствам зле, но не нарочно, просто не ме разбират. С всичко това започва и чувството за малоценност, ако не намериш с какво да се разсейваш става още по зле.

Например самонараняване, мисли за самоубийство и т. н. , общо взето от прекалено много тормоз, както физически така и психически, започваш да чувстваш празнота, а когато никой не те разбира и няма с кого да споделиш, физическата болка е чувство което те кара да се чувстваш жив, но не след дълго само причиняването на болка не помага. Там се включва дълбоката депресия, страхът да излезеш, страхът да си около хора, а не след дълго и мислите че не си струва да живееш, а от там как да умреш.

Психолог или психиатър може да помогнат, но когато родителите ти смятат че не е нужно и че ти преувеличаваш, кой може да им каже нещо. Факт е че това не е само в училище или докато си още дете, ако не се обърне внимание това продължава и в живота, на работа, дори и у дома в случай на разделени родители и появата на доведените родители, което при такива деца е много често. Новата част от семейството е нещо което може да те накара да се страхуваш, например, , дали няма да си тръгне заради мен? “ или, , ами ако този човек ще се отнася зле с мен заради същността ми? “ и много подобни въпроси.

Разбира се не се налага въпросният човек да е не приятен или да не те разбира, но това далеч не значи че ще ти е лесно да се разбираш с него, особено щом е непознат. Странно е нали, все пак в началото казах, че обичам някой неща, е те са моят лъч светлина. Сред всичкия този стрес и депресия, ако нямаш нещо което да те разсейва ще се превърнеш в безчувствена ходеща обвивка или по зле, може дори да направиш успешен опит за убийство. Но все пак всичко си има както добра, така и лоша страна, дори и хобитата ти ще са причина да се подиграват с теб.

С всичко това сигурно смятате, че мисля че само аз имам проблеми, но не е така. Разбирам факта, че хората около мен имат проблеми също, дори ми се е случвало да помагам на много такива хора. Въпросът е, , как, нали е трудно да общуваш, откъде може да разбереш какво е чувството? “ а ето го и отговорът, като някой който постоянно е сам и е любител на аниме и манга, колкото и странно да звучи, човек може да натрупа много опит с това как може да накара някой да се чувства по добре, е въображението и представата да си на мястото на даден човек, също помагат, а колкото до как ще говориш с него, нека просто кажем не е толкова страшно когато не те виждат и не знаят кой си.

Пиша това с надеждата хора с подобен или същият проблем да го видят, за да знаят че не са сами. Аз вече съм на половината път да преодолея този страх, надявам се това да вдъхнови хората да се опитат да помогнат на хора с този проблем и на хората с този проблем, да им помогне да го преодолеят. Никой не е сам винаги има някой който ще те разбере дори и да не го познаваш, отне ми доста време да го разбера.