Моля се някой ден Господ да ми прости за аборта

Здравейте. Не задавам никакви въпроси и не търся съвети - просто искам да излея мъката си, защото повече не мога да я държа в себе си, а вече няма с кого да я споделя. Преди седмица разбрах, че съм бременна. Изобщо не съм се замисляла над варианта да го родя, защото по една или друга причина нямам възможността да го направя. Естествено споделих със най-близките ми приятели - сестра ми и нейния приятел, който считам за близък като брат.

Дори мога да кажа, че ми е по-близък от сестра ми, както и да е. Не бях готова да кажа на таткото, че съм бременна, а и все още не съм го направила. Само че. . . сестра ми и приятеля й, те също са много близки с таткото, отишли при него и му казали. А неговите думи били: "Ама тя ми каза, че взима хапчета! ", като че ли само аз съм виновна.

Направо се чудя на ограничеността му, не знае ли, че контрацептивите все пак не дават 100% гаранция, както и да е. Разбрах също така, че е казал и: "Мене това не ме интересува! ". Вярно е, че не излизаме от дълго време - само от 2 месеца, не очаквам да ми каже, че е щастлив от факта, че съм бременна, но поне се надявах да ми звънне, да ме попита как съм след тази новина, какво мисля да правя.

Въобще. . . очаквах да ми се обади. Но не! Ни вест, ни кост от него. Въпреки, че също не съм готова за това дете, ми стана много болно от неговата незаинтересованост и също не съм му звъняла. Знам, че в скоро време ще трябва да говоря с него и лично да му кажа за намерението си да махна детето и за това, че не го задължавам с нищо.

Интересното обаче е, че откакто разбрах, че съм бременна, не съм спирала да плача. Не съм готова за майка, но няма как да не ми е тежко, че ще го убия. Няма как да не се запитам как щеше да изглежда, дали щеше да прилича на мен, момиченце или момченце щеше да бъде. И когато се замислям сякаш огромен камък притиска сърцето ми.

Осъзнавам, че това е моментът, в който имам най-голяма нужда от подкрепа от най-близките ми приятели, от подкрепа и утеха, защото ако съм сама ще се срина и физически и психически. Но. . . те ме изоставиха. Незная техните причини, нито дали таткото не ги е наговорил нещо, но престанаха да ме търсят, когато им звъня не си вдигат телефоните. . .

А аз не преставам да плача. Искам да говоря с някой, да си излея мъката, да си изплача проблемите, защото повярвайте ми, не е никак лесно да знаеш, че убиваш собственото си дете, а няма с кой да го споделя и си го пазя в себе си. Само възглавницата ми късно вечер попива горещите ми сълзи. И се моля някой ден Господ да ми прости за аборта.