Психология и съществуване

Здравейте. Тази история е доста неприемлива за повечето от вас, но за жалост много по - истинска отколкото трябва да е.

Това, което изгубих е това, което прави един човек идентичен и го различава от всички и всичко останало.
Неосъждан и без провинения, честно казано, живея с принципи, които не съм нарушавал, човек до самият край.

С времето, хората и обстоятелствата заобикалящи ме се получи едно недоразумение. Тялото ми и вътрешното ми аз би трябвало да са в синхрон или поне да нямат против съвместно жителство.

Живея така вече 4 години, живея против волята си, вътрешната борба, която се получава, изхвърля тялото ми, психиката ми е разбита до там, че не си спомням таблицата за делене и умножаване, да не споменавам, че не мога да си спомня точният ред на азбуката.

На някои от вас ще им се стори смешно или ще си кажат, тоя му хлопа дъската, ако знаехте само, че IQ-то ми беше с невероятните над 35% над нормалното.

През последните 12г.живях така, че ако някой от вас беше на мое място, досега да се беше обесил или гръмнал. Когато се обърнах, вече беше късно за каквото и да е, вече съм на 30, а сякаш съм на 60.

Понякога ми се иска да не беше се случвало, всичко да започне отначало, а тази приказка да има хубав край.
Искам да имам нормален живот, макар и беден, жена, която да ме цени и обича така както аз обичам, нормален баща, на който да ходя на гости, а не пияница и докато ме няма да прави секс с жената, която обичам.

От доста време се опитвам да стана и да изръмжа, да се надигне онази жажда, онзи звяр в мен, има още какво да кажа или да науча, да видя да дам любов и да получа, толкова прости неща искам, нали.

За съжаление с времето се пречупих и никак нямам сили да се изправя, а и нямам това желание. Тялото ми не приема храната, не желае да се бори, а душата ми е потънала в яма, която сякаш няма край.

Няма радост или нещо, което да ме заинтригува вече, не си и мечтая за бъдеще, сякаш така ме устройва повече, сякаш това е наградата на тежкият и изпълнен с много труд живот, живот който наистина живях с достойнство.

Винаги готов да подаде ръка на нуждаещите на изпадналите в беда, честен до край.

В замяна получих това, някой ми беше казал, че за добрите няма добро на земята, вървях според божията воля, по правилата отредени ни по пътя, който трябва да вървим.

От тук нататък не ми остава друго, освен да сложа край на това, не се виждам в бъдещето, а имам спомени, които не мога да поправя, спомени, които не ми дават покой й най - важното, желание за живот.